Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Той остана да лежи на сламеното си легло и да се взира тавана. Чудеше се дали лекарят ги е чул и ако е така, какво трябва да направи. Може би и той се задоволяваше с Маргерит — не, това му се струваше невъзможно. Адаир реши, че старецът посещава някоя девойка в селото по време на нощните си разходки, за да утоли страстта си.
Може би след време и той ще може да прави същото. Животът му дотук изглеждаше странен, но не беше тежък като работата на полето, а и имаше вероятност да се подобри, ако успее да убеди стареца да го обучи за лечител. Макар че семейството още ужасно му липсваше, той се утешаваше с тези мисли и реши да остане и да види какво му готви съдбата.
20.
Изминаха месеци на работа при лекаря, в които Адаир имаш съвсем бегли контакти с други хора, освен стареца и Маргерит. Докато не дойде вечерта, когато за първи път посети замъка. Не че толкова искаше да влезе в леговището на румънски благородник. Изпитваше само омраза към злодеите, които нападаха унгарските села, рушаха домовете и завладяваха земите им. Но го глождеше любопитство; никога не бе влизал в жилището на богат човек, никога не се бе озовавал зад стените на замък, беше работил само по полята. Реши, че ще го понесе, ако си представи, че собственикът на замъка е унгарец, а не румънец. Тогава щеше да се полюбува на величествените зали и изяществото.
Работата му тази вечер бе да занесе голям буркан с отвара, която бяха приготвили предния ден. Както обикновено, лечебното действие на течността бе запазено в тайна от него. Адаир изчака до вратата, докато лекарят се суетеше около външния си вид, но накрая реши да облече красива бродирана туника със златни нишки и полирани скъпоценни камъни, което означаваше, че случаят е специален.
Старецът яздеше коня си, а Адаир вървеше след него с товара на гръб. Влачеше се като стара баба, която вече не може да върви изправена. Подвижният мост над рова бе спуснат заради тях и изглеждаше зловещ и тържествен. Войниците на графа ги придружиха до голямата зала, покрай стените, на която бяха наредени пазачи.
Пирът беше в разгара си. Лекарят седна при графа на главната маса, а Адаир клекна в дъното на стаята до стената и прегърна буркана. Позна някои от гербовете по щитовете, които украсяваха стените: бяха от имения, в които бе работил. Диалектът на графа му звучеше познато, но не разбираше за какво си говорят, защото използваха много румънски думи.
Дори просто момче като него можеше да отгатне какво означава тази комбинация от факти: графът е унгарец, но се е съюзил с румънските потисници, за да спаси кожата и богатството си. Сигурно затова селяните страняха от него, предполагаха, че Адаир също симпатизира на румънците.
Точно когато му хрумна това, старецът го повика при себе си със съда. После го отпрати го с едно махване на ръка и Адаир се върна на мястото си до стената. Лекарят махна пропития с восък плат, за да може графът да разгледа съдържанието. Благородникът затвори очи и вдъхна дълбоко, сякаш вонящото вещество вътре миришеше сладко като поляна с диви цветя. Свитата му се засмя, изпълнена с добро предчувствие, като че ли знаеше, че нещо вълнуващо предстои да се случи. Адаир бе затаил дъх в очакване да научи предназначението на поне една от мистичните отвари на лекаря. Тогава острият поглед на стареца се спря върху него.
— На това момче не му е тук мястото според мен — каза той и махна към един от пазачите. — Запълнете му времето с нещо по-добро, научете го на някое и друго военно умение. Може някой ден да ви помогне да защитавате замъка или поне да спаси моя безсмислен живот.
Изведоха Адаир сред подигравателни смехове към двора, където си почиваха няколко други войници. Не бяха рицари, нито дори професионални воини, просто най-обикновени охранители, макар и доста по-опитни от Адаир със сабята и копието. Под предлог, че го обучават, те се забавляваха цели два часа, като брутално го унижаваха, докато той се опитваше да се защити с непознатите му оръжия. Когато му позволиха да се върне в голямата зала, ръката го болеше от размахването на най-тежкия меч, който пазачите успяха да намерят, беше изпорязан и насинен.
Сцената в голямата зала го изненада. Графът и васалите му изглеждаха опиянени, бяха оклюмали на столовете си или паднали на пода, очите им бяха затворени, детински усмивки се виждаха по лицата им, а здравите им мускули бяха отпуснати. Не обърнаха никакво внимание на лекаря, докато той се сбогуваше с тях. След това старецът поведе Адаир през двора. Малко преди изгрев-слънце те поеха по подвижния мост и после през гората. Адаир крачеше след коня на господаря си и тъй като бе изтощен, беше благодарен, че не носи нищо този път.