Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Била ли е във вода?
— Не — дрезгаво каза графът.
Свенсон се намръщи, заслушан в затрудненото й дишане. Дишаше точно като човек, който едва не се е удавил. Бръкна в чантата за ланцет и термометър. Трябваше да й премери температурата, а после щеше да има нужда от кръвна проба.
След около четирийсет минути Свенсон си бе измил ръцете и търкаше уморено очи. Погледна навън и видя, че вече се развиделява. Прозя се, опита се да си спомни кога за последно е будувал цяла нощ — във всеки случай, когато бе по-издръжлив. Графът се появи с бяла порцеланова чаша.
— Кафе с бренди — каза и му я подаде. Върна се до масата и взе своята чаша. Кафето беше горещо и черно, почти прегоряло, но идеално. Заедно с брендито — доста солидно количество бренди за толкова малка чаша — беше точно това, от което Свенсон имаше нужда. Той отпи голяма глътка, допи всичко и остави чашата.
— Благодаря.
Граф Д’Орканч кимна, после посочи към леглото с очи.
— Какво мислите, докторе? Възможно ли е да се оправи?
— Щеше да е хубаво, ако имах повече информация.
— Може би. Ще ви кажа, че състоянието й се дължи на нещастен случай, че не е била във вода — мога да ви уверя в това, но не и да ви го обясня убедително, — но че все пак в тялото й проникваше вода. Но не проста вода, докторе, а течност със специални качества, енергийно заредена течност. Жената сама се подложи на тази процедура. За мое огромно съжаление процедурата бе прекъсната. Посоката на течността бе обърната и тя бе — как да го кажа — изпразнена и изпълнена едновременно.
— Това ли е — чух за него… видях белезите на принца — Процесът?
— Процесът? — тревожно повтори графът, но после също толкова бързо гласът му отново стана спокоен. — Принцът, разбира се. Сигурно сте говорили с него и той не е бил в състояние да скрие нищо. Колко жалко.
— Трябва да разберете, че моят дълг е да го защитавам и ако това — Свенсон посочи жената, чиято бледа кожа сякаш сияеше на светлината на фенера, — е опасността, на която сте изложили Карл-Хорст…
— Не съм.
— Но…
— Казах: не съм. Жената, ако обичате, доктор Свенсон.
Острият му тон прекъсна протестите, напиращи в гърлото на Свенсон.
— Жената… Щом сте прочели памфлета ми толкова внимателно, че да запомните името ми, и сам знаете. Тя носи всички белези на човек, спасен след продължителен престой в ледена вода — зимното Балтийско море например. При определена температура телесните функции се забавят стремително — това може да е едновременно смъртоносно и запазващо. Тя е жива, диша. Дали умът й е бил необратимо повреден, не мога да кажа. Дали някога ще се събуди от този… от този зимен сън, и това не мога да кажа. И все пак трябва да ви попитам за белезите по тялото й — каквото и да й е било направено…
Д’Орканч вдигна ръка и Свенсон млъкна.
— Сега може ли да се направи нещо, докторе? Това е въпросът ми.
— Дръжте я на топло. Давайте й топли течности. Може би и някакъв масаж за подобряване на кръвообращението — периферното. Вредата или е нанесена, или не.
Граф Д’Орканч не каза нищо. Кафето му изстиваше недокоснато.
— Още един въпрос, доктор Свенсон. Може би най-важният.
— Да?
— Смятате ли, че сънува?
Свенсон бе сварен неподготвен, защото тонът на графа не бе съвсем съчувствен — в загрижеността му имаше желязна нотка на изследване. Така че докторът отговори предпазливо, като хвърли поглед към вече скритото от завесите легло:
— Има непостоянно движение на очите… може да се припише на някакво междинно състояние, не е кататония, тя не е в съзнание, но може би вътре в ума си сънува, може би е в делир, може би е в покой.