Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Графът не отговори, очите му за миг станаха замислени. Върна се в настоящето и каза:
— А сега, какво да правя с вас, доктор Свенсон?
Очите на Свенсон се стрелнаха към шинела му: револверът бе в джоба.
— Ще тръгвам…
— Никъде няма да ходите, докторе — отсече графът. — Докато аз не кажа друго. Помогнахте ми и бих предпочел да ви възнаградя за това, но пък вие съвсем явно се опълчвате против други интереси, които трябва да пазя.
— Трябва да върна принца си.
Граф Д’Орканч въздъхна тежко.
Свенсон се мъчеше да измисли какво да каже, но не бе сигурен колко да разкрие — можеше да спомене Аспиш или Лоренц, или мадам Лакер-Сфорца, или майор Блах; можеше да спомене синята стъклена карта, но дали това щеше да го направи по-ценен, или по-опасен в очите на графа? Дали бе по-вероятно да го пощади колкото по-невежо предан на принца изглеждаше? Дори ако успееше да докопа револвера и някак да надвие Д’Орканч — който бе едър и очевидно изключително силен, — как щеше да мине покрай стражите? Не знаеше къде е, беше изтощен, нямаше къде да се скрие, все още не знаеше нищо за местонахождението на принца.
Погледна графа.
— Имате ли нещо против да запаля?
— Да.
— Аха.
— Цигарите ви са в шинела, нали?
— Да.
— По всяка вероятност близо до револвера, който размахвахте тази вечер. Не ви ли се струва, че оттогава са се случили много неща? Аз се борих със смъртта и разрушението, с интригата и възмездието — и вие сте правили същото. И изгубихте принца си отново. И двамата щяхме да изглеждаме почти комично, ако тези последствия не бяха така потънали в кръв. Убивали ли сте някога, докторе?
— Боя се, че мнозина са умрели в ръцете ми.
— На масата, да, но това е различно — колкото и да се измъчвате със самообвинения, това е съвсем различно и вие го знаете. И знаете точно какво ви питам.
— Да. Убивал съм.
— Кога? И къде?
— В Бремен. Човек, който, изглежда, бе покварил младата племенница на херцога. Той беше упорит, инструкциите ми бяха… накарах го да изпие отрова с насочен пистолет. Не се гордея с този случай. Само глупак би се гордял.
— Той знаеше ли какво пие?
— Не.
— Сигурно е подозирал нещо.
— Вероятно.
Свенсон си спомни почервенялото лице на мъжа, прорязващото хъркане в гърлото му, подбелените му очи, а после как бе извадил уличаващите писма от джоба му, докато онзи лежеше на пода, острата миризма на повръщано. Споменът го преследваше. Свенсон разтърка очи. Горещо му беше — дори по-горещо отпреди малко. Устата му бе пресъхнала. Усети лек прилив на адреналин. Погледна графа, после празната чаша от кафе, а после — колко ли време му отне да се обърне — недокоснатата чаша на графа на масата. Масата бе над него. Беше паднал на колене. Смътно осъзна, че не е усетил удара. Главата му се въртеше. Нишките на килима погъделичкаха лицето му. Сякаш го заля тъмна топла вода и той изчезна в нея.
Някаква дразнеща неясна нужда го накара да отвори очи в тъмното през топлото вълнено покривало на съня. Примигна. Клепачите му тежаха — тежаха страшно — и той затвори очи. Отново се сепна от нещо, цялото му тяло се раздруса и той възприе повече от това, което му казваха сетивата му: допир на грубо дърво до кожата му, миризма на прах, шум от колелета и тропот на копита. Беше в каруца и гледаше в полумрака към покривалото й. Движеха се по неравен калдъръм, друсането го бе събудило преждевременно. Устата и гърлото му бяха пресъхнали. Слепоочията му туптяха. С някакво далечно удоволствие осъзна, че не е мъртъв, че по някаква причина — засега — графът щади живота му. Опипа внимателно около себе си: ръцете и краката го боляха, но го слушаха. До главата му лежеше смачканият му на топка шинел — револверът вече не бе в джоба, но стъклената карта още беше там. Той протегна ръка и се сви, когато напипа обут в ботуш крак. Преглътна и извъртя очи. Колко трупове — или почти трупове, ако броеше жената и войниците — му се бяха изпречили на пътя само през този ден? Щеше да е направо смешно, ако не беше отвратително. С мрачна решителност докторът заопипва тялото — ръката му се премести от ботушите на панталоните, които имаха широк страничен кант. Униформа. Проследи крака, докато не стигна до ръката. Беше мъжка и леденостудена.
Пръстите му с погнуса напипаха врата на мъжа и после яката, докоснаха петлиците — полковник. Свенсон се насили да докосне лицето му: студената буза, мустаците и после — едва доловима — извитата резка в плътта около очите. До него лежеше Артър Трапинг.