Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
— Не знаех, че правиш всички тези неща — казах.
— Как да ти го обясня… правя това, което считам, че някой друг би следвало да седне и да направи. Знам, че не ми е приятелка, че не съм й никакъв, но тя заслужава някой да я намери.
— Освен ако не иска да бъде намерена — казах.
— Да, предполагам и това е възможно. Все още всичко е възможно. Да. Така че… да. Може ли да премислим нещата на по една… игра?
— Май не съм в настроение.
— Тогава да се обадим на Бен?
— Не, Бен е задник.
Рейдар се обърна и ме погледна.
— Разбира се, че е задник. Знаеш ли какъв ти е проблемът, Куентин? Ти просто постоянно очакваш хората да не бъдат себе си, да бъдат не това, което са, а да са това, което очакваш. Примерно аз мога съвсем основателно да те мразя заради това, че никога не те е интересувало нищо друго освен Марго Рот Шпигелман, за това, че никога не питаш за приятелката ми, как върви и такива неща. Но на мен не ми пука, защото това си ти, човече, ти си такъв. Родителите ми имат един тон кукли Дядо Коледа-афроамериканец, но какво от това? Те са такива, това са те. Аз съм с болестно състояние, развил съм обсебеност към някакъв информационен сайт, не вдигам телефона, когато гаджето ми или приятелите ми звънят, за да съм с него. И какво от това? Това съм аз, аз съм такъв. Ти ме харесваш такъв. И аз те харесвам какъвто си. Ти си забавен и умен, и винаги закъсняваш, но знам, че рано или късно ще се появиш.
— Благодаря.
— Е, аз не ти правех комплименти. Просто ти казвам да спреш да мислиш, че Бен е длъжен да бъде Куентин, и той трябва да спре да мисли, че ти трябва да си Бен, и хайде вече всички да се успокоят, по дяволите.
— Добре — казах и се обадих на Бен. Новината, че Рейдар е в нас и иска да играе с него, доведе до чудотворно възстановяване, подейства като омайно биле за лечение на махмурлук.
— Как е Анджела — казах, след като затворих.
Рейдар се засмя.
— Добре е, човече, наистина е добре. Благодаря, че попита.
— Все още ли си девствен?
— Такива неща не се споделят, макар че… да. О, да, и тази сутрин се скарахме за първи път. Закусвахме в Уофъл Хаус и тя не спря да говори колко прелестни, красиви и не знам още какви били черните Дядо Коледа, както и че родителите ми били страхотни хора, защото ги събирали, и колко било важно за всички да разберат, че разните там готини хора… като Бог и Дядо Коледа не било задължително да са бели, и как черният Дядо Коледа давал сила на всички афроамериканци.
— Всъщност съм съгласен с нея — казах.
— Да, да, идеята е много добра, само че няма нищо общо с действителността. Те не се опитват да прокарват никакви такива идеи, че и чернокожите могат да влизат през комините и да обичат деца и да яздят шейни. Ако беше така, щяха да произвеждат чернокожи коледни старци, а не да ги купуват. Всъщност се опитват да изкупят всички произведени в света експонати, целия световен запас. И знаеш ли защо? Има един старец в Питсбърг. Той има втората по големина колекция в света. И те се опитват да ги изкупят преди него. Е т’ва е.
И тогава Бен, който очевидно бе стоял и слушал на вратата от доста време, се обади:
— Рейдар, най-голямата хуманитарна трагедия на съвременното общество е именно неуспехът ти да чукнеш това малко прелестно сладко зайченце.
— Какво става, Бен? — попитах.
— Пич, благодаря ти, че ме прибра тая сутрин.
15
Макар че оставаше само седмица до последните изпити, целия следобед в понеделник четох „Песен за мен самия“. Щеше ми се да отида до последните две места в списъка ми, но на Бен му трябваше колата. Вече не търсех следи в „Песен за мен самия“, вече търсех самата Марго. Този път успях да стигна до половината и точно там попаднах на нещо интересно.
„Сега аз няма нищо повече да правя,/ само ще стоя да слушам.“ И после две страници той слуша: как свири парата в чайника; гласовете на хората; слуша опера. Седи на тревата и пропуска звуците в себе си и те се изливат в него. Точно това трябваше да се опитам да направя с Марго — за да разбера какво ми казва и да намеря смисъла, в това, което казва, първо трябваше да я чуя. През цялото това време не я бях чул, истински чул. Та аз не я чух, когато пищеше от ужас! Колко тъпо си бях помислил, че се смее истерично! Това трябваше да направя — да чуя нейната опера, колкото и да беше далеч от мен.