Дни на кръв и звездна светлина

Тиаго се обърна към нея, сякаш ѝ преподаваше труден житейски урок:

– По време на война, Кару, е редно да се откажем от някои луксове.

– Луксове, значи? Сигурно имаш предвид това да не убиваме невинни хора? – Той нищо не отвърна. Вероятно точно това имаше предвид. Стомахът на Кару се сви. – О, боже, само това не. Категорично не. Които и да са, те нямат нищо общо с твоята... – Тя млъкна. После се поправи. – С нашата война.

– Но щом застрашават сигурността ни тук, тогава стават част от войната. И сама би трябвало да си даваш сметка за риска, Кару.

Даваше ли си сметка наистина? Защото той имаше право – достатъчно бе някакви туристи да пуснат мълвата, за да се струпат в казбата екипи на всички световни медии. И тогава какво? Никак не ѝ беше приятно да мисли за последствията. Нямаше да се размине и без военните. Доскоро слухът за чудовища в пустинята можеше да бъде пренебрегнат като халюцинация на стопаджии, напушени с хашиш, но сега времената бяха други. И така, сега какво?

– Те може и да ни подминат – каза, но беше малко вероятно – и двамата го знаеха. Навън сигурно беше четиридесетградусова жега, а наоколо с километри се простираше единствено пустош. На всичкото отгоре дори на такова разстояние си личеше, че туристите са вече на предела на силите си.

Пъплеха нагоре по склона, спираха всяка минута да си поемат дъх, превити на две с опрени ръце на коленете, пиеха жадно вода от манерката, а после... по-дребният се сви и повърна. Казбата беше далече и до нея не стигаше никакъв звук, но беше очевидно, че съвсем скоро двамата ще получат топлинен удар, ако вече не бяха поразени от него. Останаха дълго подпрени един на друг, преди отново да поемат нагоре. Кару продължи нервно да крачи. Туристите се нуждаеха спешно от помощ, но тук бе най-неподходящото място да я получат. Само ако знаеха какво ги чака. Дори да знаеха обаче, едва ли щяха да имат сили да се върнат обратно.

Тиаго беше спокоен; както обикновено, влудяващо спокоен – или поне така изглеждаше. Засега туристите не представляваха непосредствена заплаха. Той щеше да им позволи да приближат. И тогава какво?

Ямата?

Стомахът на Кару пак се сви. Днес отново я подуши. Може би защото вътре имаше нова леш – Баст най-накрая пое по своя последен път, придружена от Вълка. Кару вече беше съчленила новото ѝ тяло; даже в момента то лежеше на пода в стаята ѝ. Или може би защото вятърът, един от онези слаби, но постоянни повеи, идваше право откъм нея. Ямата сякаш непрекъснато ги предизвикваше: "На ви, помиришете; на ви, помиришете".

Кару престана да крачи и се изправи пред Вълка. Изпъна рамене и се опита да не трепери; наложи си гласът ѝ да прозвучи като на авторитет, с когото трябва да се съобразяват.

– Ще сляза долу да им помогна. Ще ги вкарам в хамбара през задната порта. – Мястото беше прохладно и изолирано. Камионът също беше там. – Ще им дам вода и те няма да видят никой друг. После ще ги откарам до пътя и ще ги оставя. – Помълча. Даваше си сметка, че не е толкова категорична и убедителна, колкото ѝ се искаше. – Не се налага ти да правиш нещо – продължи, но гласът ѝ се пречупи и тя изруга наум. Точно сега ли трябваше да звучи като мутиращ юноша. – Сама ще се погрижа.