Дни на кръв и звездна светлина

– Искам го жив! – ревеше Яил и дори насред падащите тела и бляскащата стомана Зири осъзна, че това не е добра новина.

Той се разсмя насреща им, стиснал здраво остриетата, та кръвта да не се просмуче под пръстите му и да направи хватката му хлъзгава. Стрелна се към тях, прие въздушния бой, сечеше и убиваше, но не се надяваше на спасение. Това бяха серафими воини; той беше бърз, но и те не се даваха, при това бяха много. Не за първи път в живота си съжали, че няма хамси. Те можеха да омаломощят врага, да му дадат шанс за оцеляване. Въпреки това, когато най-накрая го обезоръжиха, бяха останали наполовина, а по него имаше само повърхностни рани – отдаде го колкото на тяхното подчинение на заповедта, толкова и на собствената си ловкост. Искаха го жив – е, жив беше.

Стоеше на колене пред тях, но вече никой не се смееше. Яил излезе напред. От самодоволството му нямаше и следа, изражението му беше непреклонно, а белегът се открояваше синкаво на фона на почервенялото от ярост лице. Зири видя как се готви да го изрита и се приведе напред, за да смекчи удара, но въпреки това ритникът в корема му изкара въздуха.

Опита се да превърне стенанието в смях.

– Това пък за какво беше? – попита, докато се изправяше. – Ако съм те обидил с нещо...

Яил го изрита отново. И пак. Смехът на Зири секна. Едва когато се задави в собствената си кръв, Яил доближи, колкото да грабне кандилницата от гърба му. В очите му се четеше свиреп триумф и тогава страхът за първи път опърли Зири.

– Аз също имам една забавна история за теб, само дето е истинска. Наскоро срещнах Войнолюбеца и Бримстоун и ги изгорих, така както изгорих и другарите ти. Затова съм сигурен, че са мъртви навеки, а това тук – той протегна кандилницата – сигурно е предназначено за някой друг. И така... за кого е?

Кръвта на Зири странно забуча в главата му. Вече започваше да му просветва за какво ставаше дума, че серафимите бяха устроили засада в сечището и чакаха да видят дали някой ще дойде да прибере душите. Досега бунтовниците бяха по-скоро призраци, както каза Вълка; но вече ставаха реални. Той се постара и ангелите да го разберат.

– Извинявай – с престорено смущение каза Зири. – Кое за какво е?

Яил гледаше надолу. С върха на меча чоплеше в пепелта.

– Ще ми кажеш кой е възкресителят – рече. – Колкото по-скоро, толкова по-добре. За теб, искам да кажа. Колкото до мен, не бих имал против това да ми коства... малко повече труд.

Е, дотук със забавата. Досега никой не беше изтезавал Зири. Станеше ли дума за мъчения, в съзнанието му изникваше едно-единствено лице.