Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Как мина всичко с…
— Роар е добре. Поздравява те и каза, че те обича, че ти не бива да се боиш и се надява да те види отново.
— Но… ти не си му казал, какво аз… какво казват за мен, че аз…
— Не, не. Закарах го при сестра ти, която също ти изпраща сърдечни поздрави. Там… там също ти вярват. Никой не мисли, че ти…
— Никой! — Тя погледна с укор Паулус Смит. — Трябва да чуеш тези тук! Аз чувствам, о, господи, Варг, имам чувството, че са се обединили срещу мен, че вече са решили, че аз… че аз съм убила Юнас. Сякаш можех, аз… която толкова го обичах.
Тя заклати глава, но без сълзи в очите си, беше ги изплакала.
— Положението ми е безнадеждно — простена.
Кимнах и казах:
— Аз, ние също не мислим, че ти… дойдохме, за да ти помогнем, Венке. Ние…
Паулус Смит ме прекъсна:
— Да бъдем реалисти, госпожо Андресен. Погледнато на книга, трябва да ви кажа направо, че положението ви не е добро. Но Веум смята, че ще може да представи факти за престъплението, които биха ни посочили ако не това кой именно е убил мъжа ви, то поне, че той не е бил убит от вас. Това е нашата задача. Задачата на полицията е да намери убиеца. Или убийцата. Ние, Веум и аз, можем да се занимаем само с вас. Разбирате ли?
Тя кимна.
Той продължи:
— Но от вас също се иска да направите нещо. От вас се изисква да бъдете абсолютно честна, да свалите картите на масата и да разкажете на двама ни пълната и цялата истина за това, което се е случило онзи ден.
— Но нали вече разказах! — възкликна тя.
Той мълчаливо я погледна, изучавайки лицето й, без дори да мръдне с очи.
Тя наведе очи, но ги обърна към мен:
— Аз разказах всичко, Варг!
Казах:
— Разбира се, че го разказа. Знаем това. Но то бе разказ веднага след случилото се. Искам сега да го повториш отначало, както си го спомняш.
— Трябва ли пак? Нима никога няма да свърши?
Казах:
— Страхувам се, каквото и да стане, че ти дълго време няма да се отървеш от тази история, Венке. По всяка вероятност никога. Но когато всичко отмине, тя все повече ще потъва в забрава. И ако ние… ако аз успея да ти помогна, то в такъв случай ще трябва да ми разкажеш всичко, от игла до конец, още един път, бавно и спокойно…
Тя се подпря на стената.
— Може ли да седна?
Преместих стола към нея.
Венке погледна нагоре към нас:
— Някой да има цигари?
Погледнах питащо Смит, който извади пакет цигари от вътрешния си джоб.
— Цигари за клиенти — поясни той, сякаш се извиняваше. — Самият аз не пуша. Пушенето е за млади хора или за тези, които скоро ще умират.
Той й поднесе огън и тя каза:
— Както вече ви разказах, аз се бях върнала вкъщи. Трябваше да приготвя обед.
— Извинявай, че те прекъсвам — казах. — Просто искам всичко да ми стане ясно. Някой видял ли те е, че се връщаш вкъщи? Срещна ли някого, който те познава? Поздрави ли някого, като се връщаше?
Тя поклати глава:
— Не, не.
— Абсолютно никой?
— Не.
— Дори и някой, когото никога не си виждала.
— Не, Варг, наистина не си спомням да съм срещала някого въобще. Тоест видях хора, разбира се. Винаги срещаш някого на улицата. Но имам предвид… та аз дори не познавам всички, които живеят на нашия етаж, а как бих могла да познавам и другите?
— Добре…
— Може ли да продължа?
— Да, опитай се.
— Така че реших да направя крем и трябваше да отида в мазето за буркана с конфитюр. А когато се върнах горе…
— Почакай. Ти каза, че си се качила по стълбището, нали?
Тя кимна.
— И не срещна никого?
— Не. И този път не.
— А за да се отиде до долу, са нужни няколко минути, както и за връщането обратно.
Тя кимна усърдно.
— Именно това имам предвид. Била съм долу… сигурна съм, че отсъствах от жилището около десет минути.
Паулус Смит каза:
— Засякохте ли времето?
Тя го погледна смутено:
— Не, просто си мислех, защото… защото потърсих именно този буркан. Друг с конфитюр от ягоди нямаше. Останалите бяха с малини и боровинки.
Аз казах:
— Десет минути?
— Да — каза тя. — И тогава трябва да е станало.
Казах:
— Като нищо. — Повторих го подобно на закодиран текст, чийто смисъл все още не бях успял да разгадая.
Тя продължи:
— А когато се върнах обратно… веднага забелязах, че вратата е полуотворена, и си помислих — Роар! Джок… Тази банда. И побягнах натам…