Кралица на кошмара

– Допълнителна работа? – питам.

– Всеки шотландски хан има нужда от духове – казва тя, като оставя една чаша и взима друга. – История за туристите. По няколко бавни стъпки в празните коридори през нощта.

Навежда се и ме поглежда.

– Явно ще трябва да го правя сама отсега нататък.

– Съжалявам – казвам и наистина е така.

Стискам зъби, за да потисна желанието си да се обърна и да изгледам Джестин, но знам, че няма да помогне. Тя просто ще мига невинно срещу мен, без да вижда, че нещо не е наред. Не ми харесва идеята да я следвам в непозната местност. Не и щом е толкова хитра, че да ме измами да наруша собствените си правила.

– Какво, по дяволите, беше това? – пита Томас, като излизаме навън. – Как е разбрала тази от хана?

Никой не отговаря. Нямам представа. Това място е странно. Хората само те поглеждат и всичко им е ясно, свързани са с магиите, сякаш всички са далечни братовчеди на магьосника Мерлин. Собственичката на хана беше обикновена жена, но като говорех с нея, все едно говорех с хобит. Сега, като сме навън, дори в хладния въздух се усеща нещо необикновено, а тъмнината между дърветата изглежда твърде тъмна. Но няма какво да се прави, освен да следваме Джестин, а тя ни води по грубо асфалтиран път, където пълним бутилките си с вода от една чешма и после се отклоняваме по една пътека от камъчета и чакъл през гората.

Веднъж като тръгваме, и слънцето се издига и най-после се вижда над върховете на дърветата, нещата изглеждат малко по-добре. Изкачването не е стръмно, пътеката е добре отъпкана, а хълмовете не са високи. Разминаваме се с хора на групички, тръгнали обратно към езерото и после по-нататък. Всички изглеждат весели, нормални, калени планинари, екипирани в „РЕИ“ и шапки цвят каки. Птици и дребни бозайници се мяркат в храстите и в клоните, а Джестин ни обръща внимание за някои от по-цветните индивиди. До момента, в който спираме за обяд и вадим увити в найлонови пликове плодове и вафли, дори кожата на Кармел си е върнала обичайния цвят.

– Още няколко часа ще вървим по пътеката и после трябва да се отклоним и да влезем в гората.

– Какво имаш предвид? – питам.

– Трябва да се движим по пътеката около половин ден и тогава да видим знака – отговаря Джестин.

– Какъв знак?

Тя свива рамене. Останалите си разменяме погледи. Кармел пита дали има предвид ордена, но аз знам, че тя не знае какъв е знакът.

– Каза, че си била тук и преди – започвам аз и очите ѝ невинно се разширяват. – Каза, че знаеш пътя.

– Не съм казвала такова нещо. Ходила съм при ордена и преди, но не знам как точно се стига, особено пеша.

Тя захапва един мюсли бар. Звукът е като от трошене на кости.

Опитвам се да си спомня. Вярно, че не го е казвала. Гидиън каза, че тя знае пътя. Но сигурно е имал предвид, че ѝ е разказан, а не че го е минавала.

– Как може да си била там и да не знаеш къде е? Нали там си отгледана? – питам аз.

– Отгледана съм от родителите си – казва тя и ми хвърля поглед с повдигната вежда. – Ходила съм там от време на време. Но винаги с вързани очи.