Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
С Томас се споглеждаме просто за да потвърдим колко шантаво ни звучи това.
– Такава е традицията – казва Джестин, като вижда погледите ни. – Нали разбирате, че не всеки от нас я нарушава.
Не е нужно да питам кого има предвид.
– Много оплеска нещата в хана, Джестин.
– Така ли? Тя беше мъртва и камата я прати по пътя – тя свива рамене. – Всъщност е съвсем просто.
– Не е просто – казвам. – Този призрак сигурно никога не е наранил живо същество в целия си задгробен живот.
– И какво от това. Мястото му не е тук. Мъртвото си е мъртво. И не ме гледай така, сякаш ми е промит мозъкът. Твоят морал не е единственият морал на света. Само защото е твой, това не го прави верният.
– Но не се ли чудиш къде ги отпраща камата? – пита Томас в опит да задържи разумния тон.
Защото аз съм готов да ѝ покажа среден пръст. Или да ѝ се изплезя.
– Камата ги праща там, където им е мястото – отговаря тя.
– Кой ти каза така? Орденът ли?
Погледите ни с Джестин се срещат. Тя ще мигне първа. Дори ако очните ми ябълки трябва напълно да изсъхнат.
– Чакайте малко – казва Кармел. – Да се върнем на предишната тема. Искате да кажете, че никой не знае къде точно отиваме?
Тя ни оглежда; празните ни изражения потвърждават подозренията ѝ.
– И идеята е да оставим отъпканата и поддържана пътека и да влезем в дивата гора?
– Ще има знак – казва спокойно Джестин.
– Какъв, като флагче или нещо такова? Освен ако няма пътека от флагчета през гората, това не ме успокоява особено.
Поглежда ме.
– Видя през прозореца на стаята тази сутрин. Тези дървета се простират на километри. А дори нямаме компас. Хора са умирали така.
Права е. Има такива смъртни случаи. И то по-често, отколкото ни се иска да мислим. Но Гидиън знае, че идваме. Ако не се появим по график, ще прати някой да ни търси. Освен това дълбоко в себе си знам, че не можем да се загубим. Като гледам Джестин, ми се струва, че и тя не вярва, че можем. Но как да обясня това на Кармел?
– Томас, ти бил ли си в бойскаутите? – питам, а той присвива очи. Разбира се, че не е бил. – Виж, ако искате, може просто да се върнете по пътеката обратно до хана.
Томас се напряга от предложението, но Кармел скръства ръце.
– Никъде няма да ходя – казва упорито тя. – Просто сметнах за редно да спомена факта, че това, което правим, е глупаво и че най-вероятно ще умрем.
– Разбрано – казвам аз, а Джестин се усмихва.
Усмивката ѝ ме успокоява. Тя не е злопаметна; можеш да спориш с нея, без да я превръщаш в свой враг. През половината от времето, откакто я познавам, ме кара да искам да я удуша, но това ми харесва.
– Трябва да тръгваме след малко – казва тя. – Да не ни хване тъмното.
След още час и кой знае колко още километри Джестин започва да забавя ход. От време на време се спира и оглежда гората във всички посоки. Мисли, че сме стигнали достатъчно навътре. Сега започва да се притеснява, че знакът няма да е там. Когато се изкачва на билото на малък хълм, всички сваляме раниците си и сядаме, докато тя се оглежда. Въпреки че сме с подходящи обувки и в сравнително добра форма, всички сме уморени. Кармел разтрива коленете си, а Томас раменете си. И двамата са леко бледи и изпотени.
– Ето го – казва Джестин с тон, който иска да покаже, че винаги е знаела, че ще е там.
Тя се обръща към нас триумфално, с лукав блясък в очите. Виждам го надолу по пътеката, в дърветата край нея: черна панделка, завързана за ствола на едно дърво, на около пет метра над земята.
– Там ще се отклоним от пътеката – казва ни тя. – И от другата страна ще е орденът. Гидиън каза, че е само два часа през гората. Само още няколко километра.
– Ще се справим – казвам на Томас и Кармел и те се изправят, поглеждат към панделката и се опитват да превъзмогнат тревогата си.
– Сигурно в гората поне ще ходим на по-меко – казва Томас.
Джестин се усмихва.
– Точно така. Хайде.
Глава двадесет и втора
Това е вековна гора – казва Джестин, след като гледката постепенно се сменя от поляни и шишарки към широколистни дървета и паднали стволове, покрити с мъх.
– Красиво е – казва Кармел и е права.
Дървета се извисяват над главите ни, а в краката ни шепти одеяло от ниски папрати и мъх. Всичко наоколо е зелено или сиво. Там, където се подава почвата, тя е черна като катран. Светлината се процежда през листата, пречупва се от гладките им повърхности и засилва цветовете и очертанията. Единствените звуци идват от нас, вулгарни натрапници, чиито крака ходят слепешката и мачкат всичко наоколо и чиито брезентови раници се закачат и чупят клонки.