Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
[*1 Шахид (от араб. – мъченик) – мюсюлманин, загинал за вярата. – Бел.ред.]
[*2 Марди Грас (от фр. mari gras – букв. „дебел вторник“) – Сирни заговезни, вторникът преди Великите пости, карнавал празник във Франция, Белгия, Чехия и др. – Бел.ред.]
Добре, не е важно дали има или няма. Важното е, той самият да вярва, че има. И в какво точно вярва? Пред него се разтварят врати, отвеждащи към мястото, където текат реките. Едната е от мляко, другата е от мед, третата – от вода, четвъртата – от вино. Нима си струваше да се убиват деца за единия безплатен мед? Нека той си мисли, че си е струвало. Уф, колко е трудно да се вживееш във всичко това! Срещу него идват тези чернооки жени, цяла тълпа, всичките еднакво красиви, всичките жадуващи да се отдадат на любовни наслади с него… Дали първо ще водят някакви разговори, или направо ще минат, така да се каже, към действие?
Дали могат да говорят? И за какво? Нали не са хора. Това е само секс, само алени устни, бели ръце, прекалено бели, мъртвешки бели, лунни, пъргави, грабливи ръце… Те не са живи, значи са мъртви… Ох!
Йожен-Оливие поклати глава, за да пропъди кошмарното видение.
— Е, вече пристигнахме – каза отец Лотар.
Глава IX
Домът на конвертита*
[* Конвертит – 1. новопокръстен евреин (по време на испанската Инквизиция); 2. всеки неарабин, който е мюсюлманин. – Бел.ред.]
Зад прозорците на колата се мерна метростанция „Клюни“.
— Тук, наблизо, някога се намираше Музеят на Средновековието – с леко сподавен глас каза Анета. – Моята баба ме водеше, когато бях съвсем малка, на около четири годинки. Там имаше един гоблен „Дамата с еднорога“. Помня го досега. После сигурно го изгориха. Знаеш ли, дете, ще кажем на моите домашни, че си дъщеря на третата ми братовчедка от гетото. А се казваш, да речем… Никол. Това име винаги ми е харесвало, ако можех да… Е, както и да е.
— Казвам се Жана! – Колко е трудно да разговаряш с някого, без да срещаш погледа му. И някак я запарва тази драперия, като няма навика да ходи омотана в нея. Разбира се, и преди беше й се случвало да облича подобна гадост, но кой знае защо, щом само я свалиш, веднага забравяш колко съмнително удоволствие е да си облечена с нея. – Струва ми се, че няма защо да се измислят други имена, защото не съм от гетото.
— Тогава къде живееш? – в гласа на жената се долавяше недоверчиво изумление.
— Никъде – Жана сви рамене, отново забравила, че не я виждат.
— Но това е невъзможно!
— Възможно е и още как. От четири години вече не живея никъде. Малко ли добри хора има, при които можеш да пренощуваш или да си оставиш нещата.
Анета не отговори. Иззад фереджето не си личеше как е възприела думите на Жана.
Автомобилът влезе в градината, заобикаляща двуетажна стилна къща с висок черен покрив, каквито са строили през XVII и XVIII век. Жана неволно отбеляза, че е пропуснала момента, когато тази година са лумнали розовите пъпки на кестените. Та нали онзи ден кестените още не бяха разцъфтели.
— Влизай, дете! – Анета остави колата направо на алеята като човек, свикнал с постоянното присъствие на слуги около себе си.
Отдавна никой не беше наричал Жана „дете“, и то съвсем искрено.
Ама каква странна бе къщата, в която влязоха! Колко пъти на Жана й се беше случвало да вижда подобни прозорци, затворени за отвън, но отвътре – никога. А тези високи прозорци с каменни рамки, някога започвали на педя от пода, кой знае колко чудесно са обливали стаите със слънчеви лъчи, каква гледка се е откривала към малката градина с кестените! Изглежда, че благочестивите бяха сметнали градината за прекалено малка. Отвътре каменните первази отдавна бяха изчезнали, заличени от луксозен ремонт – направо ти се струваше, че си влязъл в мазе, чийто таван е на нивото на земята. То се знае, че Жана отдавна беше свикнала с подземията, но пък да се отделиш от света просто така, нарочно! Дори в гетата всички прозорци блестят с чистите си стъкла, а от благочестивите стопанките се закриват с перденца.