Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
— Това хлапе ваше ли е? — попита тя. — Мисля, че с него нещо не е наред.
— Какво? — Джос се обърна бързо и видя Барт, пребледнял като мъртвец, стиснал с ръце гърлото си. Втурна се към него: — О, господи! Барт! Какво стана?
Детето не отговори. Изобщо не издаде звук. Само продължи да се мята панически, а лицето му добиваше ужасяващ синкав оттенък.
Едва тогава тя забеляза пластмасовата кутийка от бонбони, захвърлена на пода, но вече без главата на Туити.
— Да не би да си се задавил? — попита го задъхано и без да изчака да й отговори, мина зад него и започна да го тупа по гърба.
Никакъв ефект.
— Колин! — изкрещя, привличайки вниманието на другото момче, което съсредоточено се опитваше да измъкне остатъка от антената. — Извади мобилния ми телефон и набери 911.
— Защо?
— По дяволите, Колин, прави каквото ти казвам! — Вплете пръстите на ръцете си и натисна силно Барт по слънчевия сплит.
Все още нищо.
Смразяващ ужас плъзна по тялото й. Струваше й се, че Колин се бави прекалено много, а служителката, забелязала инцидента, просто стоеше отстрани и ги наблюдаваше.
— Повикайте линейка! — извика й Джос, треперейки едновременно от страх и гняв.
Този път Барт се изкашля силно, главата на пластмасовото птиче изскочи от устата му, удари се в бетонната колона и отскочи няколко метра встрани.
Момчето продължаваше да кашля, като се бореше за всяка глътка въздух.
— Добре ли си вече? — коленичи до него тя. — Можеш ли да дишаш? Има ли още нещо заседнало в гърлото ти? — Знаеше, че кашлицата е добър знак. Докато продължаваше, малкият нямаше да се задуши.
Най-сетне кашлянето утихна и цветът постепенно започна да се връща върху бузите на Барт.
— Можеш ли да дишаш? — отново попита Джос.
Той кимна и поемайки си с усилие въздух, отваряше и затваряше устата си като риба.
— Е, добре — притегли го в обятията си тя. — Искам да се уверя, че в гърлото ти не е останало нищо, разбра ли? Стой тук и дишай дълбоко. Аз ще потърся остатъците. Става ли?
Барт кимна, а Джос вдигна долната част на играчката и започна да се оглежда за останалите, като през няколко секунди спираше и се обръщаше, за да се успокои, че детето все още стои право, диша и изглежда нормално.
Знаеше накъде изхвърча погълнатата част, след като се бе ударила в бетонната колона, затова тръгна право нататък и не след дълго я забеляза да се въргаля под вехт люлеещ се стол, пропит с миризма на пури.
Джос застана на четири крака и плъзна едната си ръка под него, за да извади главата на Туити, но преди да я стигне, се натъкна на нещо друго, оваляно в мъх. Измъкна го бързо.
Оказа се другата обувка от чифта на „Гучи“.
Нямаше време да я оглежда, затова отново бръкна под стола, опитвайки се да не обръща внимание на натрупания прах, и най-сетне извади твърдата пластмасова глава.
Беше доста зацапана, но пасваше идеално на останалата част. Много добре — никакви малки частици не заплашваха дробовете и червата на Барт.
За момент се облегна на колоната, успокоена, но и изтощена от преживяното.
— Извинете ме, госпожо.
Джос отвори очи и видя пред себе си служителката от магазина.
— Да? — Надяваше се, че няма да започне да раздува нещата, като я изкара героиня или нещо подобно. Във Фелинг това би се разчуло веднага, при това доста поукрасено, а последното нещо на света, което искаше, беше да се окаже център на внимание.
Тревогата й се оказа напразна.
Жената посочи към счупената играчка, която Джос все още стискаше в ръката си.
— Нали знаете, че трябва да я платите.
Глава 14.
— Проблемът е в това — говореше Лорна на Фил Карсън, който седеше на бара по време на смяната й, — че мога да плащам сметките си, но не ми остава нищо, за да се забавлявам.
— Може би ще трябва да дойдеш в службата, за да си поговорим в работното ми време…
— О, я стига, Фил. — Липсваше й търпение да слуша глупостите му. — Сам виждаш какво правя. — Посочи с ръка наоколо: — Вземам по две, понякога даже и по три смени. А ти си ми дошъл на крака. Какво ще изгубиш, ако поговориш с мен няколко минути?
— Въпросът не е в това…
— Какво пиеш? — погледна към чашата му тя. Имаше усет за тези неща. — Коктейл „Рита Тини“ с ликьор?