Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
— Обута съм в черни кожени ботуши до бедрата.
Денят се оказа хубав. Изключително хубав. Не можеше да си обясни какво толкова се бе случило точно тази сряда, че толкова много мъже бяха загорели за интимни ласки, но когато удари три следобед, вече бе натрупала пълни шест часа разговори. Повече от достатъчно да отскочи до „Ормондс“ и да купи онзи чифт велурени обувки на „Хоган“, които според нея сякаш бяха създадени за Майк. Не толкова обикновени, че да изглеждат евтини, но не и строго официални. Да, бяха идеалният елегантен избор.
Когато влезе в отдела за обувки, на смяна естествено беше същият онзи Луис. Никога нямаше да му прости напълно за ледения и презрителен начин, по който се отнесе към нея, когато за първи път се бе натъкнала на него. Сякаш още щом я бе видял, бе решил, че сигурно търси магазина за обезценени стоки малко по-надолу по улицата.
Очевидно размяната на реплики и върнатата покупка го бяха накарали да я запомни, защото, щом я забеляза, той повдигна вежди и се обърна към нея по име:
— Госпожице Вандерслайс. Мина доста време от последната ни среща. — И додаде припряно: — Но за мен винаги е удоволствие да ви видя.
Е, невинаги, мислено отбеляза тя.
— Търся обувки на „Хоган“ за приятеля си. — Въпреки че използва определението приятеля си само защото беше много по-кратко, отколкото да обясни: за младия мъж, с когото излизам и с когото се надявам на по-сериозни отношения, начинът, по който звучеше, й хареса.
Приятел. Никога не бе имала истински приятел, затова част от нея си оставаше затворена в манталитета на петокласничка, която говори като възрастна само за да изпита какво е усещането.
— „Хоган“ — повтори Луис и очите му заблестяха. — Много добър избор. Аз самият съм им голям почитател. Кажете ми, кой номер носи приятелят ви? — Нещо в начина, по който я попита, я накара да си помисли, че се отнася скептично към подобни отношения, но може и да си въобразяваше.
— Четиридесет и първи. — Една вечер, преди да отидат в „Стетсън“, се бяха отбили у тях и под предлог, че иска да използва тоалетната, Сандра бе поровила из гардероба му.
Луис щракна с пръсти и посочи към нея.
— Знаете ли, скоро получихме нови модели на „Зандер“. Струва ми се, че може да ви харесат дори повече. Седнете, докато донеса няколко чифта.
— Благодаря. — Тя се настани на стола и стреснато подскочи, когато я попита:
— Желаете ли чаша кафе?
Сандра поклати глава:
— Не, благодаря.
— Чай? Или може би нещо друго?
Честно казано, прекалено любезното му отношение дълбоко я възмути, но нямаше намерение да се конфронтира с него. Вместо това се опита да се държи така, сякаш беше над тези неща:
— Нищо, благодаря.
Той изчезна и се появи след няколко минути с пет кутии в ръце. Постави ги внимателно на земята, свали капаците им и се обърна към нея:
— Моделите на „Зандер“ са с около стотина долара по-скъпи от тези на „Хоган“, но кой би могъл да определи цена на стила?
Сандра се усмихна любезно.
Започна да й ги показва като истински експерт, обръщайки ги така, че да изтъква предимствата им.
— Нюансът на тези „Бруно Мали“, сигурен съм, ще се съгласите с мен, е направо великолепен. — Обувките бяха в наситен тъмночервен цвят.
Бяха наистина прекрасни, но прекалено официални.
— На моя познат… на приятеля ми по-точно, му се налага да ходи доста по време на работа, затова не ми се струват много подходящи. Спрях се на „Хоган“, защото са елегантни и много практични.
— Абсолютно. — Луис размести кутиите, избутвайки моделите на „Хоган“ по-близо, като полагаше всички усилия да постави пред нея тези с най-висока цена. — С какво се занимава? Приятелят ви, имам предвид.
— С недвижими имоти.
Той кимна с очевидна липса на интерес.
— Ето едни, които са идеални за всеки солиден мъж — каза и взе най-скъпия чифт.
Сандра преднамерено вдигна най-евтините, които бездруго й допадаха повече от останалите.
— Луис! — От задната стая излезе възрастна жена, която Сандра не беше виждала никога досега. — Хавиер е на телефона. Отново.
— Кажи му, че ще му се обадя по-късно — изсумтя Луис. Веднага след това, явно смутен от тона си, побърза да обясни: — Нашата политика е никога да не оставяме наш клиент необслужен.
Това й се стори много странно.
— Мисля, че мога да се оправя сама, ако трябва да проведете разговора си.