Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
— Значи… вие обичате обувките? — попита Киара.
Хелън се засмя.
— Мога да кажа, че съм пристрастена към тях.
Домакинята се усмихна.
— Знаех си! Още щом ви видях, разбрах, че с вас имаме нещо общо. При това не само едно, сигурна съм. Всъщност — продължи тя шепнешком — елате за малко с мен горе. Искам да ви покажа нещо.
Хелън погледна неуверено към мястото, където стоеше Джим.
— О, разбира се, че ще побеснее. Както и Антъни. Забравете ги. — Киара улови гостенката си за ръка, сякаш в знак на новото им приятелство. — Ако искат да се навъртаме около тях, следващия път ще трябва да поканят приятни младежи, които да ни развличат.
Това момиче определено й допадаше.
Качиха се по стълбите, минаха по коридор, в който имаше повече позлата, отколкото бе виждала, където и да било извън църквата, после през стая с огромно кръгло легло с червени сатенени чаршафи и се озоваха в голямо помещение с множество вратички по стените.
— Какво е това? — попита Хелън, като в същото време си мислеше колко огромен бе онзи креват и колко приятно щеше да й бъде да се отпусне върху него и да подремне.
— Това ли? Тук е поместен гардеробът ми — отвърна Киара, като отиде до една от вратичките и я отвори.
Светлина обля малката стая, разкривайки стигащи до тавана рафтове, претъпкани с кутии.
С кутии за обувки.
Всяка имаше етикет и нещо като каталожен номер. Киара свали една с обозначен трийсет и четвърти размер и извади най-красивите бродирани сандали, които Хелън някога бе виждала.
— Погледни ги, миличка. Няма да повярваш.
— Прекрасни са — сдържано каза Хелън, като разглеждаше обувката от всички страни, сякаш бе произведение на изкуството.
Извивката беше като грациозен водопад, започващ от високия ток, изработен толкова изящно, сякаш бе направен от кристал. Кожата беше еластична и мека като египетско памучно платно.
Потърси името на дизайнера и щампа с номера, но не ги видя никъде.
— Откъде са?
Киара се усмихна и повдигна вежди.
— От моя племенник — Филипе Карфани.
— Племенник? — Това момиче нямаше повече от двайсет и шест — двайсет и седем години. Колко голям трябваше да е този племенник?
Домакинята повдигна рамене.
— На моята възраст е, но татко е бил женен и преди. Сестра ми от първия му брак е вече на средна възраст.
Това до голяма степен обясняваше избора й на съпруг. Баща й сигурно беше връстник на Антъни.
— Както и да е, племенникът ми прави тези страхотни обувки. Хайде, изпробвай ги.
— Кой номер са?
— О, ама разбира се. Краката ти са прекалено големи за тях. — Тя цъкна с език. — Много жалко, защото усещането е като за меки длани, които галят стъпалата ти.
Описанието накара Хелън да се разсмее.
— Къде ги продава?
Киара поклати глава:
— Изобщо не ги продава. Все още не. Едва наскоро разбрах за таланта му, а пък Антъни… — Направи кратка пауза, за да се отърси от промъкналия се в говора й лек италиански акцент. — Антъни никога не би подкрепил усилията на един млад мъж. Това би могла да бъде голяма инвестиция, разбира се… — Посочи с ръка към обувките. — Сама можеш да се убедиш. Но съпругът ми… Струва ми се, че ревнува. Филипе е млад и много привлекателен.
Внезапно Хелън осъзна, че не иска нищо повече от това да притежава чифт обувки на Филипе от своя номер. Дори не се интересуваше дали са удобни. Бяха достатъчно красиви, за да компенсират всички евентуални мехури и нетърпими болки.
При нея винаги ставаше така, още откакто беше малко дете. Ако някой й кажеше, че не може да има нещо, правеше всичко възможно, за да му докаже, че греши. И да го получи на всяка цена, независимо какво беше то.
По този начин се бе добрала до мястото, което заемаше сега — доказвайки се на баща си, който й бе заявил, че от нея нищо няма да излезе и че никога няма да бъде в състояние да постигне материалната сигурност, към която се стреми.
Фактът, че бе починал дълго преди тя да напусне родния си дом, не променяше нещата. Все още имаше какво да му доказва.
А сега трябваше да доказва и на Джим.
Подхвърли му идеята да инвестира в работата на Филипе, докато се прибираха от приема.
Той избухна в бурен смях, което беше първият индикатор, че изобщо не е впечатлен от предложението й.
— Ако зависи от теб, винаги ще намериш начин по-скоро да изгубиш, отколкото да спечелиш от обувки. — Погледна я зад волана, а уличните светлини толкова бързо проблясваха върху лицето му, че не можеше да разчете изражението му. — За което ти се възхищавам.