Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Вижте как работи — каза той и дръпна спусъка.
Тя работеше добре. Топчето беше натежало от водата, а балистата въпреки годините не бе загубила пъргавината си и ето че в следния миг нещо се пръсна в полилея, госпожа Патън изпищя и сладоледът покапа от устата й върху черната кадифена рокля, а по масата и в голямата ваза с камелиите се поръсиха парченца стъкла. Съдията беше уцелил една от лампите. И беше свалил една от кристалните висулки на полилея.
Той взе да се извинява на госпожа Патън. Каза, че е много глупав старец, който се е вдетинил и се забавлява с играчки, после седна съвсем изправен в креслото си и гостите можаха да се убедят, че гърдите и плещите му съвсем не са старчески. Госпожа Патън дояде сладоледа си, съчетавайки тази дейност с подозрителни погледи към подлата балиста. След това всички минаха в библиотеката, за да пият кафе и коняк.
Аз се забавих малко в гостната. Казах, че въпреки годините балистата не беше загубила пъргавината си. Но това не е съвсем точно. Тя просто нямаше как да я загуби. Взех да я разглеждам, воден по-скоро от сантиментални, отколкото от научни подбуди. Направи ми впечатление пресуканата корда, от която зависи пъргавината. Във всички тези неща — балисти, някои катапулти, арбалети — има по две такива корди, в които са втъкнати краищата на лостовете и които всъщност представляват тетивата. Ние се изхитряхме да вплитаме в тетивата стоманена струна, за да я направим по-здрава. Като погледнах сега тетивата, видях, че това не беше онази тетива, която бях сплел в онези чудесни отминали дни. От нея нямаше и помен. Това беше съвсем нова тетива.
И изведнъж си представих как съдията Ъруин седи вечер в библиотеката, навел рижата си глава над масата с кордата, струната, ножиците и клещите, и се вглежда с примижали очи в творението си. И като си представих тази картина, изпитах някаква тъга и душевен смут. Някога увлечението на съдията по тези играчки не извикваше у мен никакви чувства — нито хубави, нито лоши. Тогава бях дете и ми се струваше напълно естествено един разумен човек да се увлича по такива неща, да чете книги за тях и да прави карти и модели. Аз и до ден-днешен не виждах нищо странно в това, че съдията правеше някога такива играчки. Но картината, която изникна сега пред мисления ми взор, беше различна. Изпитах тъга и душевен смут и се почувствувах някак измамен.
Присъединих се към гостите в библиотеката, като оставих завинаги при балистата частица от Джек Бърдън.
Гостите пиеха кафе. А съдията отваряше бутилка коняк. При влизането ми той вдигна глава и каза:
— Разглеждаш нашата стара играчка, а?
Той натърти леко на „нашата“.
— Да — отвърнах.
Жълтите му очи се втренчиха в мен за секунда и аз разбрах, че той се е досетил какво съм открил.
— Поднових я — каза той и се засмя с най-чистосърдечния и обезоръжаващ смях на света. — Онзи ден. Какво искаш от един старец, който няма с какво да се занимава и с кого да се разговори. Човек не може по цял ден да чете право, история и Дикенс. Или да лови риба.
Аз се усмихнах с мисълта, че с тази усмивка трябва да отдам дължимото на нещо, което не можех да определя точно какво е. Но съзнах, че усмивката ми излезе почти толкова убедителна, колкото студен пилешки бульон в приют.
После го оставих и седнах при момичето Дюмонд, доставено за мое удоволствие. То беше хубавко мургаво момиче, облечено с вкус, но нещо не му достигаше: беше прекалено крехко и прекалено оживено и непрекъснато се мъчеше да те хване с ласото на неспокойните си кафяви очи, а когато затягаше примката, пърхаше с мигли и говореше неща, които майка й я е подучила да говори преди десет години.
— О, господин Бърдън, доколкото разбрах, вие се занимавате с политика. Това сигурно е очарователно.
Несъмнено майка й я беше научила да говори така. Но тя отиваше към трийсетте, а наученото все още не й беше помогнало. Ала миглите пърхаха и досега.