Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
— Тате, виж.
Магнус седеше до кухненската маса и сочеше навън през прозореца. По черното като училищна дъска небе проблясваха тънки тебеширени линии, а веднага след това въздухът избухваше в гръм и тътен. Магнус започна да брои тихо и съобщи на баща си, че бурята е на три километра от тях. Прозорците бяха покрити с водни завеси.
Давид извади няколко твърди като камък филии и ги пъхна в тостера, за да ги даде на Магнус преди лягане. По-рано успя да загори соса за спагетите и двамата почти нищо не ядоха. След това гледаха „Шрек“ за четвърти път, Магнус изяде половин пакет чипс, а Давид изпи три чаши вино. Усещането му за глад изчезна.
Целият блок трепереше под напора на приближаващите гръмотевици. Давид успя да накара Магнус да изяде един сандвич с кашкавал и мармалад и да изпие чаша мляко. Непрекъснато се луташе между усещането, че Магнус е нещо като робот, за който трябва да се грижи, и че е единственото живо същество на земята. След виното второто усещане надделяваше и едва успяваше да се удържи да не заплаче всеки път щом погледнеше сина си.
Магнус отиде да си измие зъбите, ала в мига, в който изчезна през вратата, Давид бе обзет от силна паника. Изпи последните глътки вино направо от бутилката, облегна се на кухненската маса и се загледа в светкавиците.
Магнус се върна след няколко минути и застана до него.
— Татко, защо светлината се движи по-бързо от звука?
— Защото… — Давид закри лицето си с ръце. — Защото… добър въпрос. Не знам. Трябва… — Последва мълчание. За малко да му каже: „Трябва да попиташ мама.“ Вместо това продължи: — Време ти е да си лягаш.
Зави Магнус в леглото и му каза, че няма сили да му разкаже приказка. Магнус го помоли да му почете малко. Избраха приказката за леопарда с изгубеното петно. Бяха я чели много пъти, но Магнус винаги се забавляваше, когато стигнеха до мястото, където леопардът започва да брои петната си и открива, че едно му липсва.
Тази вечер Давид нямаше сили да влезе в ролята на весел разказвач. Опита се да изиграе изненадания леопард, ала насиленият смях на Магнус прозвуча толкова скръбно, че баща му се отказа от опитите за театър и продължи да чете с нормален глас. След края на приказката и двамата останаха мълчаливи доста дълго. Когато Давид понечи да стане, Магнус го спря.
— Татко?
— Да?
— Мама ще дойде ли тук?
— Кога?
Магнус се сви в леглото и прибра колене до корема си.
— Сега, когато е мъртва?
— Не. По-късно. Когато се оправи.
— Не искам да дойде тук и да видя, че е мъртва.
— Спокойно, няма.
— Сигурен ли си?
— Да.
Давид се наведе над леглото и целуна Магнус по бузата и по устата. Обикновено Магнус обичаше да се закача, да се прави на ядосан и да гримасничи, но сега остана да лежи неподвижно и остави баща си да го целуне. Когато Давид се изправи, видя, че синът му е сбърчил вежди. Явно мислеше за нещо, искаше му се да зададе някакъв въпрос. Давид изчака. Магнус го погледна в очите.
— Татко? Ще се справиш ли без мама?
Давид усети как челюстта му се сковава. Секундите се заизнизваха една след друга. Гласът на разума започна да му вика: „Кажи нещо, кажи нещо, плашиш го.“ Накрая успя да намери точните думи.
— Спинкай, миличко. Всичко ще се оправи.
Давид остави вратата на спалнята отворена, отиде в банята, пусна крана на ваната с надеждата, че течащата вода ще заглуши плача му.
Много пъти си бе представял, че Ева е мъртва. По-точно се бе опитвал да си представи. Не. Не беше точно така. Много пъти мисълта за смъртта на Ева се прокрадваше неумолимо в съзнанието му. Да, точно така беше. Защото подобни неща се случваха, всеки ден пишеше за тях във вестниците. Снимки на пътища, езера или безлични горски поляни. Ето тук се е ударил този, удавил се е онзи, бил е убит трети.
И той си представяше. Представяше си живот на празни обороти, изпълнен с рутинни действия, задължения и може би все пак с искрица светлина отнякъде. Но сега, когато му се случи наистина, болката надхвърли всичките му очаквания.
„Татко? Ще се справиш ли без мама?“
Как изобщо едно осемгодишно момче можеше да зададе подобен въпрос?
Давид седна на пода и се надвеси над ваната, която бавно се изпълваше с вода. Може би грешеше, като криеше скръбта си от Магнус. Ала Ева не беше мъртва, не можеше да скърби за нея. Но не беше и жива, затова не можеше да таи надежда. Нищо не можеше.
Затвори крана, измъкна запушалката, отиде в кухнята и извади нова бутилка вино. Преди да успее да я отвори, Магнус дойде при него, увит в одеялото си.