Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
„Вероятно тя го пуска отново, когато спре.“
Четецът обясни как ситуацията в болницата се е подобрила значително, след като открили ефекта на метронома, и сега търсеха още методи.
Следваше прогнозата за времето. То щеше да продължи да бъде нестабилно.
Флора спря телевизора и се загледа в собственото си отражение в екрана. В стаята стана толкова тихо, че отново можеше да чуе шума от таванския етаж. Сега пееха стара борческа песен, почти полифонично. След като я изкараха до края, продължиха да говорят на висок глас и да се смеят.
Флора се облегна назад, а после се излегна на пода.
„Знам — помисли си тя, — знам какво липсва. Смъртта. Смъртта ги е изоставила. За мен тя е всичко.“
Усмихна се сама на себе си.
Виктор излезе от стаята си. Носеше само слипове и изглеждаше толкова слабичък и крехък, че я обзе силно чувство на нежност.
— Флора — рече той. — Мислиш ли, че са опасни? Като във филма?
Флора му даде знак с ръка да дойде да легне до нея на пода. Брат ѝ така и стори, като сви колене до брадичката си, сякаш му беше студено.
— Филмът е измислица — рече тя. — Да не би да вярваш и в базилиска от книгите за Хари Потър?
Виктор поклати глава.
— Добре. Вярваш ли, че… Вярваш ли, че има елфи и хобити? Като във „Властелинът на пръстените“?
Виктор се замисли за миг, после поклати глава и рече:
— Не, но съм сигурен, че има джуджета.
— Да — съгласи се Флора. — Но не се разхождат с брадви, нали? Не. Зомбитата от филма са като базилиска и Амгъл.
— Ами какви са истинските тогава?
— Истинските… — Флора погледна към тъмния телевизионен екран. — Истинските са добри. Или поне не ни желаят злото.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм. Хайде, отивай да си лягаш.
Улица „Сварваргатан“, 22,15
Часовникът на нощното шкафче показваше девет и петнайсет, когато телефонът звънна. Магнус отдавна вече леко похъркваше. Давид измъкна изтръпналата си ръка изпод тялото му и отиде в кухнята.
— Да, Давид е.
— Здравейте. Казвам се Густав Малер. Надявам се да не ви притеснявам твърде късно. Търсили сте ме.
— Не, няма… проблем. — Давид зърна бутилката и чашата и я напълни. — Честно казано… — изпи една голяма глътка — … не съм сигурен защо точно ви търсих.
— Разбирам — рече Малер. — Понякога се получава така. Наздраве.
В другия край на линията се чу леко почукване, Давид вдигна чашата си, повтори „Наздраве“ и отпи още една глътка.
Настъпи кратка тишина.
— Как сте? — попита Малер.
Давид му разказа. Дали заради виното, заради силния страх или пък заради някаква нотка в гласа на Малер, изведнъж всичките му задръжки паднаха. Без изобщо да го е грижа дали непознатият му събеседник се интересува от съдбата му, или не, Давид му разказа за инцидента, за възкръсването, за Магнус, за „Съдебна медицина“, за усещането му, че е напуснал света на живите, за любовта си към Ева. Не спря да говори в продължение на десет минути. Накрая направи кратка пауза само за да си накваси устата с вино. Докато си наливаше, Малер каза:
— Смъртта притежава странната черта да ни превръща в самотници.
— Да — съгласи се Давид. — Извинете ме, не знам защо… Не съм говорил с никого досега за…
Давид вдигна чашата към устните си, но се спря на половината път. Проряза го леден хлад и тръшна чашата на масата толкова силно, че половината ѝ съдържание се изля. — Нали не смятате да пишете за това?
— Бих могъл да…
— Слушайте! Не можете да пишете за това, има сума ти хора…
Представи си ги всичките — майка му, бащата на Ева, колегите му, съучениците на Магнус, родителите им… Всички хора, които щяха да научат повече, отколкото му се искаше.
— Давид — рече Малер. — Обещавам ви да не напиша нито дума за всичко това без ваше съгласие.
— Наистина ли?
— Да, наистина. Сега само си говорим. Или по-точно вие говорите, а аз ви слушам.
Давид се разсмя, отсечено и за кратко. Смехът му напомняше по-скоро сумтене, а носът му се напълни със секрет и възпирани сълзи. Прекара пръст през разлятото вино и нарисува въпросителен знак.
— Ами вие? — попита той. — Защо се интересувате от това? Като… журналист?
Събеседникът му замълча. Давид дори си помисли, че връзката се е разпаднала, когато Малер най-накрая му отговори: