Сянка и кост

– Преди много години – тихо проговори тя, – преди още да се бе родила мечтата за Втора армия, преди да се откаже от името си и да стане Тъмнейший, той беше просто едно блестящо и талантливо момче. На мен дължи своите амбиции. На мен дължи гордостта си. А когато стане време, аз ще съм тази, която ще го спре. – После се усмихна, съвсем лека усмивка, пропита с толкова болезнена тъга, че бе непоносима за гледане. – Ти си мислиш, че не обичам сина си – продължи. – Но аз го обичам. И точно поради тази причина няма да позволя да отиде отвъд изкуплението.

Тя погледна назад към Малкия дворец.

– Ще пратя някоя прислужница пред вратата на стаята ти утре сутрин, за да казва, че си болна. Ще опитам да ти спечеля колкото се може повече време.

Прехапах устни.

– Още тази нощ. Ще трябва да пратиш прислужница още тази нощ.

Тъмнейший може... да дойде в стаята ми.

Очаквах Багра пак да ми се присмее, но вместо това тя само поклати глава и тихо каза: „Глупаво момиче“. Сигурно по-лесно щях да понеса презрението ù. Загледана в парка, се замислих какво ме чака занапред. Мигар наистина бях готова на това? Насилих се да преглътна обзелата ме паника.

– Благодаря, Багра – казах задавено. – За всичко.

– Хм – отвърна тя. – Сега върви, момиче. Бързай и се пази.

Обърнах ù гръб и се затичах.

Покрай безкрайните тренировки с Боткин бях опознала парка добре. Сега, докато тичах през поляните и между дърветата, му бях благодарна за всички ония пропити с пот часове. Багра прати от двете ми страни две редки кълба мрак. Те ме сливаха с тъмнината, докато наближавах гърба на Великия дворец. Дали Мари и Надя все още танцуваха в балната зала? Чудеше ли се Женя къде съм изчезнала? Прогоних тези мисли от ума си. Избягвах да се замислям много-много какво се каня да направя и за всичко онова, което оставях зад себе си.

Някаква театрална трупа товареше в своя фургон реквизит и щендери с костюми, а кочияшът вече държеше юздите и им подвикваше да побързат. Един от актьорите се качи на капрата до него, останалите се накачулиха в теглена от пони малка двуколка, която пое напред под съпровода на звън от камбанки. Стрелнах се към задницата на фургона и се промуших между частите от декора, спускайки след себе си конопеното покривало.

Сдържах дъха си, докато с грохот минавахме по дългата алея, покрита с чакъл, и през портала на дворцовия парк. Очаквах всеки момент някой да вдигне тревога и да ни спрат. Представях си как ме измъкват опозорена от фургона. Най-накрая колелетата взеха да подскачат по неравна повърхност – вече трополяхме по калдъръма на Ос Олта.

Опитвах да си спомня пътя, по който преди месеци Тъмнейший ме преведе през града, но тогава бях толкова уморена, че в главата ми бе останала само неясна поредица от палати и мъгливи улици. Сега от скривалището си също не виждах много, а не се и осмелявах да надзърна под платнището. С този мой късмет точно тогава щеше да мине някой и да ме види. Единствената ми надежда беше да се отдалеча колкото се може повече от двореца, преди да са открили бягството ми. Не знаех колко време може да ми спечели Багра и се молех кочияшът да пришпорва по-често конете. Чак когато минахме моста и се озовахме на градското тържище, си позволих да отдъхна с известно облекчение.