Сянка и кост

– Кажи ми.

Той затвори очи.

– Не мога.

Прокарах пръсти по изпъкналия белег на челюстта му.

– Женя ще се погрижи за това. Тя е способна да поправи...

Внезапно си дадох сметка, че съм направила грешка. Той рязко отвори очи.

– Нямам нужда от поправка – озъби се.

– Не това исках да кажа...

Той сграбчи ръката ми, откъсна я от лицето си и я стисна грубо. Сините му очи потърсиха моите.

– Щастлива ли си тук, Алина?

Въпросът му ме хвана неподготвена.

– Ами... не знам. Понякога.

– Щастлива ли си тук с него?

Нямаше нужда да питам за кого говори. Отворих уста да отвърна нещо, но не знаех какво да кажа.

– Носиш неговия знак – продължи той, плъзгайки поглед по малкия златен талисман, провесен на пазвата ми. – Неговия знак и неговите цветове.

– Това са само дрехи.

Устните му се разтеглиха в цинична усмивка, толкова различна от оная негова усмивка, която обичах, че се стреснах.

– Едва ли наистина го мислиш.

– Какво значение има с какво съм облечена?

– Дрехите, накитите, целият ти вид. Той те е превзел цялата.

Думите му ме зашлевиха като плесница. Усетих как в мрака на залата по страните ми пълзи грозна червенина. Изтръгнах се от хватката му и скръстих ръце на гърдите си.

– Не е така – прошепнах, но не посмях да го погледна в очите. Имах чувството, че Мал ме чете като отворена книга и може да долови всяка моя трескава мисъл за Тъмнейший. Но в следващия момент срамът ми се превърна в гняв. Е, какво ако разбереше? И какво право имаше да ме съди?

Той колко момичета беше натискал в тъмното?!

– Видях как те гледаше – продължи Мал.

– На мен ми харесва как ме гледа. – Това излезе като крясък от гърлото ми.

Той поклати глава, горчивата усмивка все още играеше по устните му.

Прищя ми се да я изтрия от физиономията му.

– Защо просто не си го признаеш – подсмихна се. – Той те притежава.

– Теб също те притежава, Мал – изсъсках. – Притежава всички нас.

Това изтри усмивката му.

– Напротив – отвърна вбесен. – Не и мен. Никога.

– Нима? Нямаш ли ново назначение, Мал? Не трябва ли да изпълняваш някоя нова заповед?

Мал изопна гръб, изражението му стана студено.

– Да – отвърна. – Така е. – После рязко се завъртя на пети и тръгна към вратата.

Разлюляна от гняв, известно време останах на място. След това се втурнах към вратата. Спуснах се чак до последното стъпало, преди да успея да се спра. Сълзите, които от толкова време заплашваха да потекат, най-после рукнаха на криволици по бузите ми. Искаше ми се да изтичам подир него, да си взема думите назад, да го моля да остане, но и без това целият ми живот беше преминал в преследване на Мал. Затова застанах мълчаливо и го оставих да си тръгне.