Сянка и кост

– Нека светиите пазят Призоваващата слънцето – започна напевно той, – тази, която бе пратена да ни спаси от бесовете в Долината на смъртната сянка и отново да събере народа в едно.

Преглътнах мъчително. Скришом и набързо напуснах църквата. „Сега се молят за теб – помислих си мрачно, – но ако Тъмнейший постигне своето, ще те намразят.“ И може би съвсем заслужено. Не бях ли изоставила Равка и всички хора, които вярваха в мен? Единствено моята сила можеше да унищожи Долината, а аз бягах.

Тръснах глава. Точно сега не беше време да мисля за това. Вече ме водеха за предател и беглец. Успеех ли да се отскубна от Тъмнейший, тогава вече можеше да се замисля и за бъдещето на Равка.

Забързах по издълбания от колелата селски път и влязох в гората, а биенето на църковните камбани ме преследваше чак до билото на хълма. Когато отново си представих въображаемата карта, осъзнах, че трябва да съм вече близо до Райевост. А това ще рече, че е дошло време да реша по кой път да стигна до Долината на смъртната сянка. Можех да вървя покрай реката или да тръгна към Петразой, каменистата планинска верига, която се извисяваше на северозапад. Пътят покрай реката беше по-лесен, но така щеше да се наложи да мина през гъсто населени области. През планината щеше да е по-напряко, но преходът беше несравнимо по-труден.

Продължих да споря мислено със себе си, докато не стигнах кръстопътя край Шура. Тогава реших да мина през планината. Преди да тръгна към подножието ù обаче, трябваше да се отбия в Райевост, най-големия крайречен град. Давах си сметка какъв риск поемам, но не можех да прекося Петразой без хранителни припаси и палатка или поне пътническо одеяло. След дългите дни, прекарани в самота, шумът и навалицата по оживените улици и канали на Райевост ми се видяха необичайни. Държах главата си ниско сведена, а шапката – нахлупена над очите, защото бях сигурна, че на всяка улична лампа и по витрините на магазините ще видя обявления с моя портрет. Колкото по-навътре в града навлизах обаче, толкова повече се отпусках. Може би новината за бягството ми не се разпространяваше чак толкова бързо, колкото очаквах.

Миризмата на печено агнешко и пресен хляб напълни устата ми със слюнка и аз си позволих да се почерпя с една ябълка, докато попълвах запасите си от твърдо сирене и сушено месо. Привързах новото си пътническо одеяло към кожената торба и се опитах да преценя с колко допълнителен товар на гръб мога да се изкача по склоновете на планината. Улисана в такива мисли, завих зад един ъгъл и се натъкнах право на група войници.