Сянка и кост

Докато минавах бързешком покрай един шумен хан, вратата рязко се отвори и в бликналата отвътре светлина и музика някакъв едър мъж се повали на улицата.

Той сграбчи полите на балтона ми и ме придърпа към себе  си.

– Здрасти, хубавице! Да не идваш да ме сгрееш?

Опитах да се изскубна.

– Доста си силна за дребния си ръст. – Усещах спарената воня на бира в горещия му дъх.

– Остави ме – казах ниско.

– Недей така, лапушка[11] – изтананика той. – Двамата с теб хубавичко може да се позабавляваме.

– Казах ти да ме пуснеш! – блъснах го в гърдите.

– Потрай още малко – изкиска се той и ме повлече в сенките край кръчмата. – Искам да ти покажа нещо.

Тръснах китка и усетих успокояващата тежест на огледалния диск да се приплъзва между пръстите ми. Ръката ми се стрелна напред и един кратък светкавичен проблясък порази зрението му.

Когато светлината го ослепи, той изгрухтя, вдигна ръце към очите си и ме пусна. След това действах така, както ме беше научил Боткин: стоварих крак върху стъпалото му, после го усуках около глезена. Краката му хвръкнаха във въздуха и той тежко падна на земята.

В този момент отстрани на кръчмата се отвори някаква врата. Отвътре излезе войник с бутилка квас в едната ръка, на другата беше увиснала жена в оскъдно облекло. С ужас установих, че мъжът носи въгленочерната униформа на личната охрана на Тъмнейший. Той с мътен поглед се взря в сцената пред себе си: падналият на земята мъж и аз, надвесена над него.

– Това пък какво е? – изфъфли. Момичето до него се изкиска.

– Ослепях! – виеше поваленият мъж. – Тя ме ослепи!

Опричникът погледна първо него, после впи очи в мен. Погледите ни се срещнаха и по изражението му разбрах, че ме е познал. Явно късметът ми вече не работеше. Дори никой друг да не знаеше за моето бягство, охраната на Тъмнейший със сигурност бе по петите ми.

– Ти... – прошепна той.

Побягнах.

Хукнах надолу – право към лабиринта от тесни улички, а сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. Когато подминах и последните мрачни постройки в покрайнините на Райевост, изскочих от пътя и се шмугнах в храсталака.

Колкото по-навътре влизах в гората, толкова повече клоните драскаха страните и челото ми.

Зад мен се носеше врява от потерята: мъжете си подвикваха един на друг, чуваше се шум от тежки стъпки. Инстинктивно понечих да продължа напред слепешката, но после си наложих да спра и да се ослушам.

Преследвачите ми бяха на изток от мен и претърсваха близо до пътя. От мястото си не можех да преценя колко са на брой. Успокоих дишането си и дочух ромон на вода. Сигурно наблизо имаше поток, един от притоците на реката. Стигнех ли водата, щях да мога да прикрия следите си, а на тях щеше да им се наложи да ме търсят слепешком в тъмното.

Вървях, насочвайки се по звука на водата, като от време на време спирах, за да не сгреша посоката. Тръгнах да се катеря по един хълм, който беше толкова стръмен, че почти лазех, вкопчвайки се в клоните и изскочилите над земята корени на дърветата.