Сянка и кост

Не знам как стана, но някак успях да стигна до гората и да се свра в гъсталака. Трепереща от студ, се свлякох на земята, като продължавах да бълвам речна вода.

Това със сигурност беше най-страшната нощ в живота ми. Цялата бях вир-вода. Не усещах краката си в ботушите. Подскачах при най-малкия шум, убедена, че всеки момент ще ме открият. Кожената ми шапка, пълната с храна торба и чисто новото ми одеяло бяха изгубени някъде във водовъртежите на потока. Рискът от посещението в Райевост се оказа напълно безсмислен. Кесията с парите също беше изчезнала. Добре че поне ножът бе все още затъкнат на хълбока ми.

Призори си позволих да призова малко слънчева светлина, за да подсуша ботушите си и да сгрея премръзналите си ръце. Унесох се и сънувах как Багра притиска в гърлото ми моя собствен нож, а смехът ù сухо кънти в ушите ми.

Събудих се от силното думкане на сърцето си и шум от движение в гората. Заспала бях прислонена край ствола на едно дърво и – поне така се надявах – скрита от чужди погледи в храсталака. От мястото си не виждах нищо, но до мен долитаха далечни гласове. Поколебах се скована от ужас, защото не знаех какво да правя. Мръднех ли, рискувах да се издам; останех ли притихнала на място, рано или късно щяха да ме открият.

С приближаването на шума сърцето ми запрепуска още по-силно. През шумака зърнах набит войник с брада. Държеше пушката си готова за стрелба, но аз знаех, че няма никакъв риск да ме убият. Цената ми беше прекалено висока. Това ми даваше предимство, ако се решах да умра.

„Те няма да ме хванат. – Тази мисъл ме връхлетя с особена категоричност и яснота. – Няма да се върна отново там.“

Тръснах ръка и огледалният диск се плъзна в лявата ми длан. С другата ръка измъкнах ножа; гришанската стомана натежа в юмрука ми. Тихо се свих, готова за скок, и зачаках. Ослушвах се. Страх ме беше, но с изненада установих, че част от мен жадно очаква схватката.

Наблюдавах брадатия войник през клонака. Той все повече стесняваше кръга около мен, докато най-накрая се озова на крачка от скривалището ми. Можех да видя капчиците пот, които се стичаха по врата му; утринните лъчи проблясваха по цевта на пушката и за момент ми се стори, че той гледа право в мен. Някой се обади отдалече. Войникът извика в отговор: Ничево! Нищо.

След това, за моя огромна изненада, обърна гръб и продължи нататък. Цялата се превърнах в слух, докато звуците постепенно утихваха, гласовете се отдалечаваха и шумът от стъпките заглъхваше. Нима бе възможно да съм чак такава късметлийка? Нима по погрешка бяха взели следата от някое животно или стъпките на друг пътник за мои? Или пък това бе капан?

Изчаках трепереща, докато най-сетне над гората се възцари относителна тишина, нарушавана единствено от шумоленето на буболечките, птичите крясъци и шепота на вятъра в клоните на дърветата.