Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Видя и по-традиционни сгради: кметството, училището, обредната зала, библиотеката, къщата-музей на Луи Брайл. Женифeр му бе дала адреса на Дьо Карвил. Те живееха на улица „Шмен де Шо Солей“ насред гората на Кувре. Селцето бе разположено в един от меандрите на Марна и бе сгушено в лоното на защитени от закона гори. От Мо до Шалифер51 каналът52 сякаш очертаваше границата на общината и скъсяваше течението на Марна. Добавяше допълнителна живописност на този пасторален земен рай само на няколко километра от столицата.
Трима рибари седяха на надвисналата над канала каменна стена. „Шлюз на Леш“53 – прочете Марк върху една кафява табела. Вече не можеше да се бори с умората, а и мястото му се стори идеално за почивка. Тук можеше да седне и да извади от джоба си откъснатите листове от тетрадката на Гран-Дюк. Не му беше достигнала смелостта да прочете петте страници в шумния регионален влак, където непознати щяха да заничат през рамото му. Не. Не и тази част от историята. В нея бе и неговият собствен живот. Провери отново телефона си. Нямаше никакво съобщение от баба му. Нито пък от Лили. Вече нямаше извинения да отлага четенето. Затова разгъна листовете.
48 Сержи и Еври – градове съответно на 28 км северозападно и на 26 югоизточно от Париж, където през 50-те години на XX в. до старите селца са изградени модерни квартали, станали част от т.нар. Нов град – бел. прев.
49 Най-екстремната атракция на Дисниленд. В Париж тя е преименувана на „От Земята до Луната“ – бел. прев.
50 Красавицата и Клошарят (Lady and the Tramp) – първият пълнометражен филм на студията „Дисни“ от 1955 г. Главни герои са Красавицата – кокер-шпаньол, и Клошарят – улично куче, между които пламва романтична любов – бел. прев.
51 Две общини и едноименни села в департамент Сент-е-Марн – бел. прев.
52 Каналът започва от Мо, но се нарича „Шалифер“ – бел. прев.
53 Малко селце в департамент Сент-е-Марн, познато най-вече с блатата около него – бел. прев.
Дневникът на Гран-Дюк
Онази неделя на 7 ноември 1982 година прекарвах уикенда в Анталия, на Средиземно море – така де, на турската Ривиера с триста слънчеви дни годишно. Бях на гости у един висш чиновник от Министерството на вътрешните работи (турското), в лятната му къща. Преследвах го от седмици, защото все се надявах да науча, че някой е видял нещо на летище „Ататюрк“ в Истанбул вечерта на 22 декември 1980 година. Човек никога не знае – някоя камера за наблюдение или някакъв инцидент. Летището през онези години бе претъпкано с военни, така че някой от тях би могъл да забележи нещо. Исках да дам кратък въпросник в казармите и естествено, ме вземаха за пълен глупак. Накрая, уморен от атаките ми, турският чиновник реши да ме покани в лятната си къща, където приемаше елита на турската национална сигурност. Само че този път като никога Назим не бе с мен. Айля бе настояла да се прибере, защото била болна... Да, спомням си... това не ме устройваше, тъй като през цялото време обикалях от човек на човек без преводач и трябваше някак да обяснявам какво искам, а хората се отнасяха много несериозно, защото просто бяха дошли да се попекат на слънце с жените си. Пък и не бяха убедени, че молбите ми са толкова важни. Впрочем и аз също. Все повече и повече губех вяра.
Чак след три дни в хотел „Аскоч“ научих за инцидента в Трепор. Назим ми каза. Оттогава много пъти съм разисквал произшествието с Никол Витрал. Тя ми обясни всички подробности. През деня, на 7 ноември 1982 година, както всяка година трите побратимени градове от Нормандия и Пикардия, а именно – Трепор, Ю54 и Мер-ле-бен, организирали морски празник, нещо като карнавала в Дюнкерк55, но по-скромно, по-срамежливо някак си, по нормандски. Пържени миди, пържени картофи, разходки с корабче и покрай брега... лудница, народ, излязъл от не знам къде си... Пиер и Никол Витрал участвали в празника на Трепор всяка година, стараели се да ходят и на всички други събития, ставащи в пристанищата на Ламанша – от Дюнкерк до Хавър. Като се изключи лятото, успявали някак да свържат двата края главно благодарение на тези празнични уикенди. Поверявали Марк и Емили на съседите и заминавали за една нощ със ситроена, оранжево-червения фургон де... Паркирали го на стратегически места, възможно най-близо до морето, и отваряли плота, а ако се налагало – и сенника, който ги предпазвал и от слънцето, и от вятъра. След по-малко от час вече продавали картофи, палачинки, гофрети и други неща. Общо взето, почти винаги работели до късно през нощта. Въпреки климата, празниците в Нормандия приключвали чак на разсъмване. Тогава Пиер и Никол затваряли, слагали дюшеци между газовата фурна и хладилниците. Имало точно толкова място, колкото да легнат, и поспивали няколко часа, преди да възобновят работата си в неделя. Спартански условия, но от един такъв уикенд печелели повече, отколкото от десет обикновени дни.