Империя на бури

Дориан отметна подтикналата коса от лицето си, отворил уста да каже нещо, докато не забеляла ножа.

– И ти го усещаш.

Роуан кимна. По носа му се стичаше дъждовна вода.

– Ти какво долавяш?

Суровата сила на краля може би улавяше различни чувства, различни улики от онези, които неговият вятър, лед и инстинкти му донасяха. Ала тъй като не я беше овладял, навярно всичко му беше мъгливо.

– Нещо... старо. – Дориан изтръпна и пророни сред воя на бурята. – Хищно. Безпощадно. Друго не долавям.

– Напомня ли ти за Валгите?

Ако някой бе наясно, то това несъмнено щеше да е кралят пред него.

– Не – отвърна Дориан с премрежен поглед. – От тях магията ми се гнусеше. А това тук... просто събужда любопитството й. Усещам я предпазлива, но и търсеща да узнае. Нещото е скрито... по един или друг начин.

Роуан прибра кинжала си в ножницата.

– Тогава стой близо до мен и бъди нащрек.

***

Дориан никога не беше стъпвал на място като Залива на Черепа.

Въпреки че проливният дъжд брулеше лицата им, докато издирваха източника на онази сила по главната улица, беззаконието и съвършеният ред на островния град го удивяваха. Никой крал със синя кръв не господстваше над това място – управляваше го пиратски лорд, изкопчил властта с ръце, татуирани с картата на Световния океан.

Според слуховете картата му разкриваше къде го чакаха врагове, съкровища и бури. Цената: вечната му душа.

Елин беше потвърдила, че Ролф наистина е бездушен и татуиран. Що се отнасяше до картата... Тя бе свила рамене, обяснявайки, че по думите на Ролф картата спряла да се движи с краха на магията. Дориан се чудеше дали върху кожата на пирата сега се виждаше как двамата с Роуан крачат през града му, дали ги отбелязваше като врагове.

Елин навярно щеше да усети дълго преди да е стъпила на острова.

Загърнати с пелерини и качулки, подгизнали до кости, Дориан и Роуан обиколиха околните улици. Хората набързо се бяха изпокрили, а корабите в пристанището се люлееха бясно по вълните, обливащи широкия кей и калдъръмената улица отвъд него. Палмите се мятаха и съскаха и в небето не се забелязваше нито една чайка.

Магията му кротуваше, надигайки глава само когато Дориан се сковеше заради шумовете откъм пивниците, странноприемниците, домовете и дюкяните по пътя. Роуан се движеше устремено през бурята, а дъждът и вятърът сякаш се отваряха като завеса пред него.

Достигнаха кея, където гигантският кораб на Ролф се издигаше в буйната вода с вързани заради бурята платна.

Поне пиратският лорд си беше у дома. Дотук добре.

Приковал поглед във внушителния кораб, Дориан едва не се блъсна в гърба на Роуан, който спря внезапно.

Той залитна назад – за щастие, принцът воин не коментира, – после огледа сградата, привлякла вниманието на спътника му.

Магията му вирна глава като подплашена кошута.

– Защо изобщо се изненадвам – промърмори Роуан.