Империя на бури

Не обичаше да го докосват дори любовниците му, напуснеха ли леглото. Някои намираха тази му особеност за обидна. Други си мислеха, че могат да го превърнат в свестен мъж, копнеещ единствено за дом и добра жена до себе си. Досега никоя не беше съумяла.

– Мога и сама да се спасявам – рече бодро Мериън. – Но мечовете му, провизиите ни, дрехите ми... – Тя поклати глава. – Изпълнението му няма да е особено бляскаво, докато не намерим откъде да си купим необходимото.

Ник срещна погледа на Лоркан и задържа очи върху него по-дълго, отколкото повечето мъже смееха. Лоркан нямаше представа каква роля играе в трупата. Някогашен изпълнител навярно, но определено настоящ охранител. Усмивката му посърна леко.

– Животът отвъд Белия зъб не е лесен. Семейството ти трябва да са жилави хора.

Лоркан кимна.

– Не искам такъв живот за съпругата ми – отвърна той.

– Странстването не е много по-лесно – изтъкна Ник.

– О – намеси се Мериън, – така ли мислиш? Живот под открито небе с безброй пътища пред теб; да скиташ, накъдето те отвее вятърът, без да дължиш обяснения никому? Волен живот... – Тя поклати глава. – Нима мога да искам нещо повече от живот без решетки?

Лоркан знаеше, че говори от сърце. Беше видял лицето й, когато се изправиха пред тревистата равнина.

– Думи на човек, прекарал достатъчно време по друмищата – рече Ник. – Нашата порода хора винаги имат два варианта пред себе си: или да се установят и повече никога да не стъпят на пътя, или вечно да скитат.

– Аз искам да поживея... да видя света – призна замечтано Мериън. – Ще ми се да зърна всичко.

Лоркан се чудеше дали ще й се отдаде този шанс, ако той се провалеше в мисията си, ако Ключът на Уирда, който носеше, попаднеше в грешни ръце.

– Хубаво, ама внимавай къде скиташ – свъси вежди Ник. – Ето какво се случи в Рифтхолд... пък и в Морат какво се мъти.

– Какво е станало в Рифтхолд? – Лоркан го прекъсна толкова остро, че Мериън стисна коляното му.

Ник почеса небрежно пшеничената си на цвят брада.

– Разправят, че целият град бил разрушен; превзет от летящи страшилища, яздени от жени демони. Вещици, ако вярваме на слуховете. От клана Железни зъби, дето само в легендите сме слушали за него.

Мъжът потрепери видимо.

Свещени богове! Каква ли разруха бе настанала. Лоркан се насили да го изслуша, да се съсредоточи в думите му, вместо да мисли колко са жертвите и какво значи това за развихрящата се война.

Ник продължи:

– За младия крал нищо не се знае. Но сега градът принадлежал на вещиците и зверовете им. Разправят, че било самоубийство да пътуваш на север; същото било и на юг... Така че – той сви рамене – ние потегляме на изток. Пък дано успеем да се разминем с онова, дето ни чака и от двете посоки. Или пък войната ще ни връхлети и всички ще се попилеем. – Ник го огледа от глава до пети. – Мъже като нас двамата по всяка вероятност ще бъдат повикани на военна служба.

Лоркан едва сдържа студения си смях. Никой не можеше да го принуди да прави каквото и да било – с изключение на кралицата му, а тя... Гърдите му се свиха. По-добре бе да не мисли за нея.