Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Лоркан отново надзърна към лицето й – леката червенина по високите й скули, стиснатата й уста.
Не трепереше от страх, осъзна накрая, доловил мириса й. Да, и от него имаше нотка, но преобладаващата част беше нещо нажежено, нещо диво и бясно... и...
Гняв. Момичето трепереше от върл гняв. Заради проверката, заради лепкавите погледи на стражите.
Идеалист – това беше Мериън. Човек, който искаше да се бори за кралицата си, който също като Ник вярваше, че светът може да е по-добър.
Докато преминаваха и през кантона в другия край на моста, без да привлекат особено внимание от страна на тамошните стражи, докато си проправяха път през опашката за другата посока, вече стъпили в равнината, Лоркан се чудеше на този гняв – на вярата й в по-добрия свят.
Не му се щеше да казва нито на Мериън, нито на Ник, че мечтата им беше загубена кауза.
Мериън се отпусна достатъчно, че да надникне през задницата на фургона – към тревите, обточващи широкия черен път, към синьото небе, буйната река и зелената шир на Оуквалд зад тях. И независимо от гнева в тъмните й очи се прокрадна плахо възхищение. Той опита да не му обръща внимание.
В продължение на пет века бе опознавал най-лошото и най-доброто в човешката раса.
По-добър свят не съществуваше – нито пък щастлив завършек.
Защото завършеци нямаше.
И в тази война не ги очакваше нищо – избягалата робиня не я очакваше нищо друго, освен плитък гроб.
20.
Роуан от рода на Белия трън просто имаше нужда да почине някъде. Не го интересуваше дали ще е в легло, или в купа сено, или дори под кон в някоя конюшня. Трябваше му само тихичко местенце с покрив, който да го пази от поройния дъжд.
Заливът на Черепа беше точно каквото очакваше, но в същото време съвсем различен. Порутените сгради с напукана боя във всевъзможни цветове кипяха от живот, тъй като обитателите им затваряха кепенците и прибираха въжетата с простряно пране, уплашени от бурята, която бе подгонила Роуан и Дориан към пристанището минути по-рано.
Никой не им задава въпроси, като слязоха от лодката закачулени и загърнати с пелерини и Роуан метна една медна монета на пристанищния уредник. Достатъчно да купи мълчанието му, но и не толкова, че да привлече вниманието на крадците, наблюдаващи района.
Дориан вече на два пъти се изумяваше как Роуан все още е в свяст. Ако трябваше да е откровен, Роуан също се чудеше. През последните дни си беше позволявал да задреме само за по няколко часа, но преумората надигаше глава и непрестанно отслабваше магията и концентрацията му.
Когато не караше ветровете да тласкат лодката им през лазурните топли води около Мъртвите острови, кръжеше високо над тях, за да следи за наближаващи врагове. Без да зърне нито един. Обкръжаваха ги само тюркоазен океан и бели пясъци, прошарени с тъмни вулканични камъни. И всичко това обгръщаше потъналите в гъста смарагдова растителност планински острови, простиращи се по-надалеч дори от ястребовия му поглед.
Над Залива на Черепа отекна гръм и тюркоазените води отвъд пристанището се озариха, сякаш далечна светкавица бе запалила целия океан. Боядисаната в кобалтово пивница в близост до доковете обаче беше пълна независимо от връхлитащата буря.
„Морският дракон“. Личната щабквартира на Ролф, кръстена на кораба му, както му беше обяснила Елин. Роуан се замисли дали просто да не влязат вътре – двама загубени пътници, дирещи подслон от бурята.
Двамата с младия крал обаче бяха съставили друг маршрут по време на множеството часове, в които Роуан изпълняваше обещанието си да го научи как да използва магията си. Уроците продължаваха само по няколко минути, тъй като нямаше да е добре, ако кралят потопеше малката им лодка с неовладяната си сила. Ето защо се упражняваха с лед: Дориан образуваше с магия топка скреж върху дланта си и я оставяше да се стопи. И така много пъти.
Дори сега, застанал като камък сред потока от хора, спасяващи притежанията си от беснеещата недалеч буря, кралят свиваше и отпускаше пръстите си, докато Роуан се ориентираше в посоката, оглеждайки залива с форма на подкова чак до дебелата верига, опъната на устието му и вече потънала под повърхността на водата.
Коработрошача, така я наричаха. Покрита с ракообразни и забулена с воали от водорасли, масивната верига беше свързана с наблюдателниците от двете страни на залива, откъдето стражите я вдигаха или сваляха, за да пропускат корабите. Или да ги задържат в територията им, докато не платяха солената такса. Роуан и Дориан имаха късмета веригата да е свалена заради прииждащата буря.
Защото планираха да се представят... спокойно. Дипломатично.