Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Не след дълго започнахме да се катерим по хълм, който ни отвеждаше все по-далече от пристанището. Забелязах, че също както във Флоренция, колкото по-нагоре вървиш, толкова по-малко бедняци срещаш и кварталите стават все по-хубави и чисти. Все пак нищо не бе в състояние да прогони непоносимата жега, която ни притисна в мига, в който напуснахме улиците на пазара и покривите на сергиите. Започнах да се потя обилно. Вече виждах крайната ни цел, надвиснала над целия град — червен замък, огромен и величествен, с две назъбени кули от двете страни, съединени от импозантна арка от бял мрамор. Когато приближихме към замъка, осъзнах, че е време за действие — никога нямаше да можем да се измъкнем от това положение, ако брат Гуидо продължаваше да мълчи като риба. Докато пристъпвахме към портите на замъка и капитанът излезе напред, за да подкупи стражите, аз щипнах ръката на монаха. Най-сетне той благоволи да ме погледне, но с очите на смъртен, отново зърнал демона, който го е обладал.
Откачих.
— Виж какво — просъсках, — събуди се и се вземи в ръце! Дръж се като мъж! Каквото и да е станало на кораба, важното е, че все още сме живи и че картината е в нас! Използвай ума си и се огледай! Налага се да се харесаме на този човек — дон Феранте, защото, ако не го сторим, пътешествието ни свършва дотук! Затова, ако обичаш, започни да се държиш като важна особа, защото, откакто стъпихме на твърда земя, си се нацупил така, сякаш е настъпил Денят на Страшния съд.
В отговор той само поклати глава.
Предадох се. Очевидно той бе неспасяем случай.
— Ти си едно нищожество! — извиках. — Добре де, както искаш. Продължавай да се държиш като мекотело! Не че съм очаквала нещо от теб, но въпреки това все още не мога да разбера защо, за разнообразие, не поемеш ти контрола над ситуацията?! Както изглежда, пак аз ще трябва да бъда тази, която ще ни спасява кожите.
И с тези думи хукнах след капитана, като повлякох и монаха след себе си. Знаех си, че последното не бе никак честно към него, защото брат Гуидо ни бе спасявал не един и два пъти, но в случая исках да му кажа нещо, което би могло да го извади от това виновно вцепенение. Не че се получи.
Както винаги, когато ми предстои да се срещна с нов и могъщ мъж, така и сега аз започнах да се притеснявам за външния си вид. Чувствах кожата си опъната от продължителното излагане на слънце и изсъхнала от морската вода, а когато облизах устните си, усетих по тях сол. Косата ми все още стоеше като солени въжета, които изсвистяваха, когато си завъртах главата, а след изсъхването си бе станала толкова руса, че чак бяла. И не след дълго се почувствах като същинска селянка, особено след като капитанът ни поведе от стая в стая, всяка все по-луксозна и изящна от първата. Навсякъде се разхождаха придворни с божествени дрехи, но незнайно защо всички дрехи и бижута, както и всички украси по стените бяха само в черно и бяло. Така към момента, когато стигнахме до третата или четвъртата стая, пълна с надменни придворни в черно и бяло, които ни гледаха отвисоко така, сякаш сме останки от корабокрушение, изхвърлени на брега (което си беше точно така), аз започнах да си мисля, че заслепените ми от слънцето очи са изгубили способността си да виждат в цветове. Нюансите на дъгата, с които бе пълен градът под нас, напълно липсваха в този замък. Без да си давам сметка какво правя, аз оглеждах всяка от дамите за някаква прилика с дясната грация от картината — русата дама, която бяхме определили като „Неапол“. И макар да знаех, че според изчисленията ни въпросната дама би трябвало да е мъртва, аз продължавах да се оглеждам най-малкото за призрака й, разхождащ се между тези придворни. Ала всички дами в този двор бяха тъмнокоси, чернооки испанки и по лунно изящество нито една от присъстващите свраки не бе в състояние да стъпи и на малкия пръст на дясната грация на Ботичели.
— Защо всички са в черно и бяло? Да не би някой да е умрял? — прошепнах на капитана.
Той поклати посребрената си глава и отговори също така шепнешком:
— Това не е траур, а мода. Намираме се в Арагонския двор, а според тях най-модерно и подобаващо е да бъдеш облечен само в черно и бяло.
Майко Божия!
— А… дон Феранте е един от знатните особи в този двор, така ли?
— Не точно — изсмя се злорадо капитанът. — Дон Феранте всъщност е Фердинанд Шести и същевременно Фердинанд Първи, крал на Арагон и Неапол.
Крал ли? По дяволите! Типично. Защо напоследък винаги трябва да бъда представяна на някой велик мъж, когато мириша като пор и изглеждам като таралеж в атака?!