Тайната на Ботичели

Ферагамо се поклони доземи и заговори с толкова покорен глас, че направо не го познах.

— Доколкото ми е известно, милорд, изгубен е само флагманският кораб. Останалите ще пристигнат днес или утре, защото ние имахме доста голяма преднина пред тях. Наложи се да потеглим по-рано заради тези двамата тук!

— О, донесъл си малко плячка за своя господар, а? — Мъжът в бяло имаше някаква странна особеност в говоренето си — някакво странно съскане, подобно на змия.

— Напълно вярно, милорд. Мъжът е благородник от Пиза. Жената му е любовница, но тъй като е красавица, реших, че може да се хареса на Негово величество.

Негово величество ли? Дон Феранте не е ли този мъж в бяло? И още ли стаи трябваше да прекосим, докато стигнем до тронната зала? Мъжът змия заговори отново:

— Но твоят благородник е облечен в монашеско расо, капитане — отбеляза белият и започна да ни оглежда, обикаляйки около нас. Беше приближил към носа си бяла помада, сякаш миришехме неприятно (което може и да беше вярно).

— Обаче не е монах, милорд. Излових го как прегръща тази жена на борда на моя кораб.

Хвърлих един кос поглед на брат Гуидо и го видях как свежда засрамено глава. Облеченият в черно слуга в огнището продължаваше да си дялка дървото. Длетото му свистеше във въздуха, изрезките отскачаха от пръстите му и падаха — туп, туп, туп.

— Хмммм — промърмори змийският език. — Но не й е отнел девствеността, нали?

— Поне не на борда на кораба — отсече напълно убеден капитанът. — Сигурен съм. Бяха под непрекъснато наблюдение.

Това ме накара едва ли не да подскоча. Какво? Били сме под наблюдение? Дали тогава са ни видели как вадим картината и дали са слушали разговора ни, докато обсъждахме значението на фигурите? О, не! Но като се замислих, прецених, че капитанът надали ни е следил лично, а всички останали моряци бяха мъртви. Мислено си казах, че когато останем насаме с брат Гуидо, на всяка цена трябва да го предупредя да се погрижи за картината — защото, ако я изгубим, и ние сме изгубени.

Змийският език ме огледа замислено и накрая отсече:

— Много добре. Тя като че ли става. Какво ще кажете, Ваше величество?

И в този момент откъм камината се чу един изненадващо властен глас:

— Нека я видя!

Погледнах го изумена. Той? Той е дон Феранте, кралят на Арагон и Неапол?! Та той бе облечен в черно, твърде простичко, без никакви украшения, а освен това седеше на това трикрако столче като прост слуга! Да не говорим пък, че ръцете му дялкаха! Но когато се вгледах в мнимия слуга, когато зърнах стоманеносивия му поглед и благородната извивка на носа му, разбрах, че с този монарх шега не бива.

Но ако това ви се струва неочаквано, почакайте да разберете какво стана после! Миг по-късно мъжът в бяло просто сграбчи роклята ми за рамото и я разкъса. Напоената ми със сол и водорасли рокля се съдра много лесно и разкри целите ми гърди, чак до кръста. Мислено благодарих на вера мадре, че бях предала „Примавера“ на съхранение у брат Гуидо — в противен случай сега щяха да я открият и всичко щеше да бъде изгубено. Вкамених се, когато три чифта мъжки очи се впериха в голите ми прелести — с изключение на брат Гуидо, разбира се, който се извърна засрамено. Обаче аз имах голям опит с подобни ситуации и затова реших да се възползвам максимално от настоящата — изпънах гръб, изпъчих се, навлажних устни и макар че помещението не беше достатъчно студено, все пак успях малко да втвърдя зърната си. Щом на гърдите ми се падаше орисията да ни спасят от сигурна смърт, то тогава така да бъде — в това отношение те действително нямаха равни на себе си.