Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
Девет придърпва клавиатурата и започва още по-бързо да натиска клавишите.
— Охлади малко страстите, каубой. Първо, Зона петдесет и едно е в Невада. Второ, ние, извънземните, знаем, че мястото е просто примамка. Това не е нищо повече от един никому непотребен самолетен хангар. — На основния монитор се появява карта на Ню Мексико и Девет увеличава северната част. — Добре. Изчакай секунда. — Той сравнява таблета с екрана на компютъра. — Виж, това вече е интересно. Ти май отгатна. Няма да отидем в Зона петдесет и едно, а на друго място, също толкова секретно.
— Какво искаш да кажеш? — питам аз и се чудя защо все аз съм този, който догонва.
Девет отблъсква стола от бюрото, а на лицето му е цъфнала дразнещо самодоволна усмивка.
— Дявол да го вземе! Сега ми става ясно. — Той забива пръст в екрана. — В тази част на Ню Мексико, насред пустинята, се намира град, наречен Дулче. Това звучи ли ти познато? Не? Също като скандално известната тайна база Дулче, ръководена единствено и само от правителството на САЩ. Точно там би трябвало да е нашият кораб. Сега вече съм сигурен, че тези точки, които мигат на екрана, са нашите кораби. Със своята изключителна мъдрост правителството подхранва слуховете за Зона петдесет и едно, та да накара всички НЛО зяпачи да стоят далече от истината в Дулче.
Не мога да се въздържа и се усмихвам.
— И какво сега, отиваме в тайната правителствена база ли?
— Определено се надявам да го направим — отвръща Девет и изключва компютъра. Той е изключително доволен от себе си, че се е досетил за всичко това. — Макар че се предполага, че тя е безумно защитена и е абсолютно невъзможно да се проникне в нея. И по тази причина е идеалното място да се скрие нашият кораб.
— А също и да скриеш случайните извънземни, на които можеш да попаднеш — добавям аз.
Струва ми се, че откакто се събудих, всичко се обърна с главата надолу. Ние се разбързваме, струпваме оръжията, сандъците ни и провизиите в асансьора. БК едва се промушва след нас, преди да се затворят вратите. Девет ме изненадва, когато произнася с мек глас:
— Ти беше добър дом, Чикаго. Надявам се пак да те видя.
Спускаме се бързо.
— Ей, човече — обаждам се аз. — Помни, че нашият истински дом е много по-готин от всеки друг.
Той не отговаря, но раменете му се отпускат.
Вратите на асансьора се отварят, когато стигаме в подземния гараж. Спираме и внимателно се оглеждаме, преди да разтоварим багажа. Наоколо изглежда чисто. Двамата с Девет мятаме торбите на раменете си и следвани от БК, тръгваме през гаража. След поредния ъгъл виждам, че сме се насочили към кола, скрита под прашно покривало. След лукса в апартамента мога само да предполагам какво се крие под него. Представям си жълто ферари или нещо също толкова бляскаво. Като бял кабриолет порше или дори черен лотус.
Очевидно Девет прочита мислите ми. Той ми намигва и дръпва покривалото от нашето моторно средство. В целия си блясък насреща ми се мъдри стар, очукан форд контур. Доста по-различно от лъскавото возило, което очаквам не че държа толкова на външния вид, но това нещо няма изгледи изобщо да запали.
— Ти будалкаш ли се с мен? — питам, без да прикривам погнусата си.
Девет ме поглежда невинно, макар че му е напълно ясно какво съм очаквал.
— Ти какво, на шевролет камаро ли се надяваше?
— Не точно. Но се надявах на нещо с по-малко ръждиви петна. Нещо, което не изглежда, че е пред умиране.
— Млъквай и се качвай, Джони! — заповядва той и мята торбите си в багажника. — Още нищо не си видял.
Глава 22
Събужда ме усещането, че нещо ме разклаща напред-назад. Всичко ме боли. Усещам тялото си като изпържено от слънцето: гърлото, кожата ми, краката и главата ми. Не мога да затворя устните си, толкова са сухи и обгорели. Най-зле са клепачите ми. Изобщо отказват да се отворят, колкото и отчаяно да ми се иска да видя къде съм. Тъй като друсането и люлеенето продължават, аз се досещам, че съм в движещо се превозно средство. Получавам пристъп на гадене. При опита да си вдигна ръцете към главата установявам, че са вързани. Също и краката ми. Този факт напълно ме събужда и аз насилвам клепачите си да се отворят. Оглеждам се като обезумяла, но около мен е пълна тъмнина. Затварям очи. Сигурно съм ослепяла от слънцето в пустинята.
Опитвам се да извикам за помощ, но от гърлото ми излиза само хриптене и кашлица. Ушите ми долавят ехо и аз се концентрирам. Отново кашлям и чувам пак ехото. Този звук ми е достатъчен, за да разбера, че се намирам в затворено тясно пространство и съм заобиколена от метал. Сякаш съм в ковчег. От тази мисъл ми призлява.