Изповядвам

– Дишай. Не гледай към публиката. Поклони се изискано. Краката – леко разкрачени. Гледай към дъното на залата и започни даже преди учителката да е съвсем готова. Ти си господарят. Ти си нейният господар.

Аз исках да разбера кое беше момичето преди мен, за да го поздравя или да го целуна, или да го прегърна, или да вдъхна аромата на косите му, но изглежда, тези, които вече бяха свършили, излизаха от другата страна и чух да казват младият талант Адриа Ардевол-и-Боск, акомпанира преподавателката Антония Мари. Тоест трябваше да излезем на сцената и тогава видях Бернат, който беше се заклел, не се притеснявай, наистина, Адриа, бъди спокоен, няма да дойда, кълна ти се, седеше на първия ред педалът му с педал и ми се стори, че се смее подигравателно. На всичко отгоре с родителите си дошъл нахалникът. А майка заедно с двама господа, които никога не бях виждал. Пък маестро Манлеу, който беше с групата, говореше нещо на ухото на майка. Повече от половината зала пълна с непознати. Почувствах неудържима нужда да пикая. Прошепнах на ухото на учителката Мари, че отивам да се изпишкам, а тя ми отвърна спокойно, хората няма да си тръгнат, без да те чуят.

Адриа Ардевол не се отправи към тоалетната. Отиде в гримьорната, прибра цигулката в калъфа и си тръгна. Когато тичаше към изхода, видя пред себе си Бернат, гледаше го уплашен и каза къде отиваш, дивако. А той отвърна вкъщи. Бернат: ама ти си луд. А Адриа му отговори трябва да ми помогнеш. Кажи, че са ме завели в болница или нещо подобно, и излезе от Дома на лекаря, отвън го посрещна вечерното движение по Виа Лайетана, усети, че се поти изобилно, и тогава си отиде вкъщи. И чак след повече от час разбра, че Бернат беше постъпил като приятел: върнал се в залата и казал на майка, че не се чувствам добре и са ме закарали в болница.

– В коя болница, човече божи?

– Аз откъде да знам. Питайте шофьора на таксито.

Насред коридора маестро Манлеу раздавал противоречиви заповеди, съвсем излязъл от равновесие, защото непознатите, които го придружавали, не можели да сдържат смеха си, а бариерата, поставена от Бернат, им попречила да ме видят на излизане как тичам нагоре по Виа Лайетана.

След час вече бяха вкъщи, защото Лола Чика ме беше издала, като ме видя да се връщам толкова разстроен, и се беше обадила в Дома на лекаря, тъпачката му с тъпачка, нали възрастните винаги си помагат помежду си, и майка ме вкара в кабинета, покани и маестро Манлеу и затвори вратата. Беше ужасно. Майка: ти какво си въобразяваш. Аз: не искам да опитвам отново. Майка: ама какво си въобразяваш; маестро Манлеу, вдигнал ръце, повтаря: невероятно, невероятно. А аз: не, писнало ми е, искам да имам време да си чета, а майка: не, ще свириш на цигулка, а когато пораснеш, тогава ти ще решаваш какво да правиш, аз: ама вече съм решил. Майка: на тринайсет години не си способен да решаваш; а аз, възмутен: тринайсет години и половина!; маестро Манлеу, вдигнал ръце, повтаря: невероятно, невероятно; майка, какво съм си въобразявал, за втори или трети път и добави толкова скъпо ми струват тези уроци, а ти се правиш на... а маестро Манлеу се почувства засегнат и уточни, че не може да се каже, че са скъпи. Стрували пари, но като се има предвид кой е той, не били скъпи; а майка: аз казвам, че са скъпи, даже прекалено скъпи. А маестро Манлеу: ами като са толкова скъпи, оправяйте се вие с вашия син, той да не е Ойстрах. А майка отвърна няма да стане, вие казахте, че детето има дарба и ще го направите цигулар. Междувременно аз бях започнал да се успокоявам, защото топката си я разиграваха те и нямаше никаква нужда да превеждам разговора на моя френски. А Лола Чика, бъбрицата доносница, се набърка, като каза, че имало спешно обаждане от Дома на лекаря, и майка, излизайки: никой да не мърда, сега се връщам; маестро Манлеу ми каза в лицето жалки страхливецо, ти беше овладял сонатата, а аз му отвърнах все ми е тая, не искам да свиря пред публика. Той: какво ще си помисли Бетовен? Аз: Бетовен отдавна е умрял и нищо няма да разбере. Той: безбожник. Аз: педал. Настъпи плътно мълчание с неясен цвят.