Прекрасният нов свят
- Автор: Хаксли Олдос Леонард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Прекрасният нов свят». Краткое содержание книги:
— Всичко стана заради едни стихове — обясни той. — Изнасях обичайната си лекция от курса по висше емоционално инженерство на студенти трета година. Дванадесет лекции, от които седмата е на тема стихове, или по-точно: „Използуването на стиховете в духовната пропаганда и рекламната дейност“. Винаги илюстрирам лекциите си с множество примери. Този път реших да им прочета едни стихове, които тъкмо бях съчинил. Чиста лудост, разбира се, но не можах да устоя на изкушението. — Той се засмя. — Любопитно ми беше да видя как ще реагират. Освен това — добави той с по-сериозен тон — исках да направя един малък опит — да се помъча да моделирам у тях онова чувство, което бях изпитал самият аз, докато съчинявах стиховете. О, Форд! — Той отново се изсмя. — Каква врява се вдигна само! Ректорът ме извика и ме заплаши, че незабавно ще ме изхвърли. Вече съм белязан.
— Но какви толкова са тези стихове? — попита Бърнард.
— За човешката самота.
Веждите на Бърнард се стрелнаха нагоре.
— Ще ти ги изрецитирам, ако искаш. — И Хелмхолц започна:
— Ето този пример им дадох, а те ме наклеветиха на Ректора.
— Не се изненадвам — рече Бърнард. — Тези стихове са в разрез с цялото им хипнопедично учение. Спомни си, та те са получили най-малко четвърт милион предупреждения срещу вредата от самотата.
— Знам. Но ми се искаше да видя какво ще е въздействието на стиховете.
— Е, сега видя.
Хелмхолц само се засмя.
— Имам чувството — заговори той, след като помълча известно време, — че едва сега имам за какво да пиша. Сякаш едва сега съм вече в състояние да използувам онази сила, която усещам вътре у себе си — онази излишна, скрита сила. Сякаш нещо ме осенява.
Бърнард си помисли, че въпреки всичките си неприятности Хелмхолц изглежда напълно щастлив.
Хелмхолц и Дивакът се харесаха от пръв поглед. Бяха толкова сърдечни един с друг, че Бърнард го прониза остра ревност. През всичките тези седмици той никога не бе стигал до такава близост с Дивака, каквато Хелмхолц постигна още от първия път. Като ги наблюдаваше и като слушаше разговора им, той се улавяше понякога, че съжалява и че му се иска изобщо да не беше ги запознавал. Бърнард се срамуваше от своята ревност и периодично се мъчеше или с усилия на волята, или като вземаше сома, да се предпази от това чувство. Усилията му обаче не бяха от най-успешните, а и помежду соматичните излети по необходимост имаше интервали. И омразното чувство упорито се връщаше.
При третата си среща с Дивака Хелмхолц му издекламира своите стихове за самотата.
— Как ги намираш? — попита, когато завърши.
Дивакът поклати глава.
— Чуй сега това — гласеше неговият отговор и като отключи чекмеджето, в което държеше изгризаната от мишките книга, той я отвори и зачете:
Хелмхолц слушаше с нарастващо вълнение. При „дърво самотно“ той се сепна, на „пронизителен предвестник“ се усмихна от внезапно удоволствие, от „птица в тиранично ято“ кръвта нахлу в лицето му, но при „надгробни трели“ пребледня и затрепери от неизпитвано досега чувство. Дивакът продължи да чете: