Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

Докато се мъчеше да проясни мозъка си, да раздвижи тялото си, видя, че наистина е във вода. Но водата имаше стъклени стени и стъклен капак. Като кутия.

А тя нямаше дрехи. Макар да не притежаваше присъ­щата на човеците свенливост, Аника разбираше, че е дъл­боко и ужасно нарушение на правата й да я разсъблекат без нейно знание и съгласие и да я държат гола в кутия с вода.

Тя притисна длани към стъклото, погледна навън.

Пещерата! Реши, че е пещерата, макар да имаше някои промени. Светлини и плотове или маси, и машини. И мъже с оръжия.

Сърцето й подскочи, после замръзна, когато видя Сойер.

Бяха го оковали, с ръце над главата. Превръзката на рамото му бе подгизнала от кръв. Бяха свалили водолазния му костюм и сега носеше само плувките. Бяха го оковали така, че краката му едва достигаха пода.

Главата му бе отпусната и тя осъзна, че той още е в безсъзнание. Но жив, поуспокои се тя. Видя, че гръдният му кош се вдига и спуска. Двамата бяха живи и тя трябва­ше да се измъкне от кутията и да му помогне!

Вдигна ръце, за да се опита да изстреля светлина в стък­лото, надявайки се да го счупи, но видя, че гривните й бяха покрити с дебел черен плат. Макар да го задърпа, да се опита да го скъса, не успя да го свали.

И когато изстреля светлина към стъклото, тя беше сла­ба, твърде слаба.

Заудря с юмруци по него.

— А, малката ни русалка!

Думите се хлъзнаха през водата като змиорки и Аника се завъртя рязко, за да види откъде идват.

Той влезе в залата – дребен слаб мъж, който й заприли­ча на змия. Беше облечен в черно – риза с ръкави, навити до лактите, панталон с дебел черен колан и сребърна тока. Косата му, също черна, бе прибрана назад и откриваше жестоките черти на лицето му. Вежди с остри краища, тънка, усмихваща се уста, продълговати сурови очи с не­обичаен, почти красив син цвят.

— Не можахме да свалим гривните – не и ако не ти от­режем ръцете. Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Гласът му звучеше напевно. Би могъл да е красив, като очите му, ако от него не лъхаше хлад. Мъжът пристъпи към стъклената стена, вгледа се изучаващо в Аника.

— Как дишаш? Не виждам да имаш хриле. Невероятно е. Разполагаме с хора, които ще разрешат загадката по един или друг начин. Но къде са ми маниерите? Аз съм Ели Ядин и ще работя с теб и твоето другарче. Можем да работим лесно или не толкова лесно. Вие избирате. Господин Мал­мон ще е тук всеки момент. Много ще се радва да се запоз­нае с теб.

Ядин хвърли поглед към Сойер.

— И с двамата.

Тя му обърна гръб, сви се на кълбо. Слаб израз на непо­корство, но само с това разполагаше.

— Виждам, че си разстроена. Засега ще те оставя да се цупиш. Време е да събудим приятелчето ти.

Тя се изви рязко с ръце, свити в юмруци, притиснати към стъклото. Без да й обръща внимание, Ядин взе нещо от една табла и го счупи под носа на Сойер.

Сойер се закашля, закиха, потрепери. Макар от това петното на рамото му да се увеличи, той се помъчи да се завърти, да зарита с крака.

Ядин само се изсмя.

— О, непокорството на младостта! Много по-забавно е да работиш с някого, който я притежава. Да, и прелестна­та ти приятелка е при нас – добави, когато очите на Сойер се приковаха в Аника. – В среда, създадена тъкмо за нея. Вашите приятелчета ви изоставиха. – Гласът му омекна, стана почти напевен. – Избягаха, за да си спасят кожата. Оставиха ви да умрете. Или по-лошо… Ще е по-лошо, много по-лошо, ако не ми дадеш каквото искам.