Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

И в този момент чу въздишките, чу песента. Все още далечна, но по-близка от преди. Това беше знак, разбира се, че беше знак. Въздишките и песните ги зовяха. Зовяха нея.

Не тази пещера, друга. Ако можеше да улови морската звезда, знака, тя щеше да я води. Аника усети как се изпъл­ва с възбуда. Зарита с крака, стигна до Сойер и го докосна с ръка. Той се извърна да я погледне, докато изплуваше от пещерата.

И гледайки я, гледайки възторга, изписан на лицето й, не забеляза засадата.

Стреловидният куршум го удари в дясното рамо.

Аника чу ужасния звук, видя кръвта, която плъзна във водата. Излетя от пещерата като фурия, но Сойер я избута зад себе си, докато посягаше да извади собствения си пис­толет с лявата ръка.

Тя не мислеше, просто действаше – изстреля светлина от гривните си през водата и успя да спре нападателите. Светкавицата на Бран я последва. От харпуна на Саша полетя стрела и се заби в крака на един от мъжете.

Кръв и лудост. Кръвта на Сойер, кръвта на мъжете.

И акулите дойдоха да ловуват, също като на рисунката.

Тя знаеше какво да прави и че трябва да стои наблизо. И въпреки че стомахът й се сви, когато акулите започнаха да сключват челюсти около нападателите, тя си каза, че те са врагът. Както бе предсказано, този враг сега бе зает да стреля срещу акулите.

Сойер им даде знак, сви дланта на ранената си ръка около компаса. Готова за път, Аника изстреля още една светлина. И докато усещаше притеглянето, шеметното понасяне в пространството, нещо удари бедрото й.

Прониза го, тя изпадна в шок. Зрението й се замъгли и тя изгуби съзнание.

Заслепен от болка, Сойер се строполи в лодката.

— По дяволите! Измъкни ни оттук. Не съм сигурен дали не са ме улучили още някъде.

— Дай да видя. – С мрачно лице Бран коленичи до него, докато Дойл смъкваше плавниците му.

— Ани. – Макар че ръцете й трепереха, Саша презареди харпуна. – Тя не се върна с нас. Не е с нас.

— Какво? – Сойер избута Бран настрани и се надигна с усилие. – Беше с групата. Беше с групата!

— Изпадна. Тя… те… стрела в бедрото. Не успях да… – Саша не продължи.

Сойер беше изчезнал.

— Божичко! И аз се връщам!

— Имаме си компания. – Думите на Дойл спряха Райли, която се канеше да скочи във водата.

— Няма да ги оставим там долу!

— Никого няма да оставим. – Дойл изскочи от рубката, улови меча си.

Птиците се спуснаха от небето, закръжиха над лодката на петдесет метра от тях, насочиха се към тяхната. Макар ножовете и куршумите да бяха потопени в отварата на Бран и да превърнаха няколко десетки в пепел, грозната битка, съпроводена с остри писъци, отне ценно време. Достатъч­но, за да гледат безпомощни как другата лодка се отдале­чава бързо, докато се биеха.

— Заловили са ги! – Като хлипаше, Саша грабна писто­лета на Сойер, започна да стреля отново и отново. – Тряб­ва да ги догоним!

— Те също имат защити. – Докато унищожаваха и пос­ледните птици, над морето се затъркаля сива мъгла, погълна другата лодка. Бран метна към нея светлина, но тя от­скочи като топка от стена. – Кучка!