Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

Той погледна към Саша, улови я за ръката.

— Кълна се аз – каза тя, – вашата дъщеря. – И хвана ръката на Дойл.

Всички положиха клетвата, един по един, в кръг около котела, в който гъстата течност бълбукаше леко.

Бран вдигна и двете си ръце.

— И нека желанието ни се сбъдне.

От луната се изстреляха три тънки лъча светлина и пронизаха котела. От него като звезди се разлетяха искри, излитаха нагоре, гмурваха се надолу.

После всичко утихна.

— Заслужаваш аплодисменти, ирландецо – каза Райли. – Шоуто си го биваше.

— За това бяха нужни шестима, така че браво на всички.

— Да се поклоним на публиката. Така, а сега какво ще правим? – зачуди се Райли. – Просто бъркаме в това желе – вълшебно желе – добави тя – и изваждаме всичко?

Бран обърна длани нагоре, повдигна ръце. Изплуваха пистолети, гривни, ножове, лъкове, мечове.

Без колебание Аника посегна за гривните си.

— Все същите са – много са хубави, но не виждам раз­лика.

— Ще я видиш, когато имаш нужда – увери я Бран.

Сойер улови пистолетите си от въздуха, огледа ги, пъх­на ги в кобурите им.

— И това ще се случи след… колко? Трийсет и два часа?

— Мисля… усещам, че са по-малко – каза Саша, докато Дойл прибираше меча в ножницата. – По-малко. Тази вечер те ще се движат в тъмното, майката на лъжите и нейният питомник. А утре идва кръвта. Кръв във водата и смъртта на мъже. И един от нашите, един от нашите, ако изборът е погрешен. Не мога да видя кой е. Не мога… много е мътно. И толкова замъглено от болка и страх.

— Хайде, успокой се. – Бран я притегли в обятията си. – Стигна твърде далеч.

— Каква полза от мен, щом предсказанията ми не са ясни?

— Предсказа, че ще е утре. – Дойл вдигна лъка си. – И ние ще сме готови.

Когато се събуди, видя, че тя се е сгушила в него, и вдиша с пълни гърди аромата на косата и кожата й.

Предстоящият ден и всичко, което той съдържаше, за него бе просто поредната борба със силите на мрака. Зато­ва Сойер реши да се отдаде на момента, да му се наслади. Вдишваше я, докато пръстите му се оплитаха в тъмните копринени кичури на косата й, докато сърцето й биеше бавно и равномерно до неговото.

Можеше да си представи това – как се събужда до нея всяка сутрин, седмица след седмица, месец след месец, година след година. Сойер знаеше всичко за времето – какво ти дава, какво ти отнема, какво ти предлага. Ако можеше, би използвал своя дар, своето наследство така, че времето и пространството да ги отведат някъде другаде, в някое друго време, където с Аника можеха да са заедно, докато са живи.

Но и двамата бяха положили клетва. Компасът, който той носеше, не беше играчка, не беше просто инструмент. Той беше – и винаги щеше да е – отговорност.

Сойер я бе приел, както и всичко, което вървеше с нея.

А Аника, той бе уверен, също бе приела собствения си дълг, отговорността, която идваше с нейния дар. Когато времето й свършеше – всичко се свеждаше до времето, – нямаше да има друг избор, освен да се върне в своя свят, при своите хора и да живее своя живот там, където той не можеше да я последва.