Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

— Искам те, Аника. – Той отново я целуна, нежно и бавно. – Ти искаш ли ме?

— Когато ме целуваш, когато чувствам тялото ти до моето, се изпълвам с желание. Вземи желанието ми, Сойер, а аз ще взема твоето.

Толкова просто, помисли си той, и толкова всеотдайно. И двамата потънаха в целувката. Стори им се, че дори зората задържа дъха си, за да им даде време. Скъпоценно време.

Ръцете му я загалиха много нежно, за да се насладят на всеки сантиметър от тялото й. Кадифената кожа, изящни­те извивки, стройния торс и великолепните крака. Устните му ги последваха. За да вземат желанието й, да й отдадат неговото.

Тя предлагаше и приемаше. Притискаше се към него, разтапяше се в него, сякаш всичко, което представляваше, бе очаквало само него.

Всяко движение, всеки допир, всяко докосване възпла­меняваха кожата му. Топлина, светлина и красота, които обгръщаха сърцето му като длани.

Дъхът й се смесваше с неговия във всепроникващи це­лувки. Усещането за гърдата й в ръката му беше прекрасно. Бедрата й се надигнаха, когато я пренесе през първия връх. В този миг, този притихнал между мрака и светлината миг, тябешеи щеше да остане всичко за него.

— Аника! – Преизпълнен с любов, зарови лице в извив­ката на врата й. – Нуждая се от теб!

Думите му я разтърсиха. Тя знаеше какво е поезия, как­во е песен и приказка. Но нищо от това не я беше разчувст­вало толкова силно. Мисълта, че той се нуждае от нея, я изпълни с щастие, накара сърцето й да ликува. Докато очите й се замъгляваха от сълзи, тя постави длани на бу­зите му, повдигна лицето му, за да го погледне.

— Бих ти дала всичко, от което се нуждаеш. Слей се с мен, преди да изгрее слънцето. Преди слънцето – повтори тя и изви гостоприемно тялото си.

И ако плачеше, докато се движеха в единен ритъм, то беше единствено от радост, от блаженство. Единствено от съзнанието, че той се нуждае от нея.

Взе тази радост със себе си, докато правеше лицеви опори и клекове, носеше я и по време на закуската.

Държеше я здраво, когато Сойер донесе записващото устройство на масата.

— Може и да не е много уместно веднага след ядене, но трябва да го чуете.

— Друга среща?

— В известен смисъл – обърна се той към Райли. – От записващото устройство в спалнята, точно след полунощ.

— Ако трябва да слушаме как Малмон се забавлява с някое злощастно работещо момиче…

— Нереза е.

Сойер изчака малко, натисна копчето.

За миг се чу нещо като жива тишина, дрезгаво бръмче­не. После пращене във въздуха, както се стори на Аника. Гласът на Малмон трепереше, но тя не можеше да каже дали е от възбуда или страх.

Аз те чаках.

Когато Нереза отговори, гласът й беше лепкав като мед, който капе от гнездо на пчели:

Всичко ли е както го поисках?

Всичко е както го поиска.

Не, миличък, не всичко, докато звездите не станат мои, а онези, които ги пазят, не запищят от болка.

Всичко е подготвено и ще бъде както го искаш. Моля те, кралице моя. Аз те чаках.