![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
В съзнанието й изплува до най-малки подробности вечерта, когато примрели от страх, се върнаха от „Айя София“. Как не се беше сетила по-рано? Когато през нощта Михримах си легна, издърпа юргана си с чиста бурсенска коприна чак до брадичката. В това време си оправяше завивката и Есма. Сега отново, дума по дума, й се причу онова, което си говореха шепнешком същата нощ:
– Есма?
– Заповядайте, принцесо. Днес се случи нещо, което не съм ти казала.
– Ако моята принцеса иска да го каже, Есма ще я слуша чак до сутринта.
– Днес... в „Айя София“... се срещнах с един мъж.
– Красив ли беше?
– Стига де, дадъ! Мъж на годините на баща ми! Есма си спомни, че си беше отдъхнала. – Но говореше толкова увлекателно! Ще повярваш ли, ако ти кажа, че докато го слушах, пред очите ми се появяваха картини, издигаха се кубета, строяха се здания.
– Така ли? Че какъв е бил?
– Не знам! Изглежда – еничарин. Знаеш ли какво ми каза?
– Какво ви каза, принцесо?
– В сънищата си аз извисявам кубета в небесата.
– Нищо не разбрах. Що за приказка?
– Знаеш ли, Есма, какво е казал преди хиляда години Юстиниан?
– Юстиниан ли? Той пък кой е?
– Император. Който е притежавал всичко тук преди нас. „Ей, Сюлейман! – казал с вдигната ръка – Аз те победих!“
– Боже, боже! Юстиниан! Леле, както и да е. Че кой е бил той, та да съди нашия господар? Целият свят да се струпа тук, няма да пречупи ръката на господаря!
– Есмааа! Ти да си жива! Онзи Сюлейман е друг Сюлейман!
– Аз не признавам друг Сюлейман. На този свят има само един Сюлейман! И той е таткото на моята красива принцеса – Сюлейман хан! Как се казваше онзи с кубетата?
– Не знам! Така и не го попитах!
Двете момичета кръстосаха погледи. Есма усети, че и господарката си е спомнила разговора им от онази нощ. Умълчаха се. Защото стигнаха и до точката, в която нямаше място за повече думи. Или беше предизвикателство на съдбата, или беше някаква глупава случайност. На Михримах й се прииска да каже: „Я чакай, опиши ми онзи мъж, който търси дъщеря си!“, но не го изрече.
Мина й през ум да предложи: „Трябва да намерим начин, Есма, още веднъж да отида в „Айя София!“ Отказа се и от това.
„Не, драга! – възкликна мислено. – От къде на къде този мъж ще търси мен? Като съм казала Дилруба, да не би да е една на света?“
Михримах дълго време не можа да заспи. Цяла нощ сред мрака й се причуваше оня плътен, затрогващ глас: „Аз извисявам кубета в небесата“.
КОРПУСЪТ НА МОРСКИТЕ ПЕХОТИНЦИ
Попита за него още от портала на корабостроителницата.
– Ето го Идрис Реис, със зеленото джубе, дето си е скръстил ръцете на гърба – посочи с ръка лостовият.
Алехандро притича и застина зад гърба му в лек поклон:
– Повикали сте ме, ага! Аз съм Исмаил. Исмаил от Алаийе.
Онзи се обърна натам, откъдето долетя гласът. По бръчките на лицето му Алехандро отсъди: „Прехвърлил е петдесетака!“. Дълбока бразда ги пресичаше от окото до долната челюст . „Белег от сабя или от кама!“ – реши наум.
Почти същата рана се виждаше и на неговите гърди. Нямаше спомен. По-точно – в главата му се преплитаха една в друга какви ли ми картини. Беше попитал свещеника: „Какво е това? Кога се случи?“ А той му беше отговорил: „Спомен от войната, Алехандро! Испанска шпага! Шпагата на един испанец, който те помислил за османлия!“
Според разказа на шишкавия свещеник – шпагата на враг от коран който ги нападнал. „По дяволите, никога няма да го проумея!“ – си речи наум. „Хора, за които си знаел, че са врагове, а се хвърляха да те прегръщат като че ли са ти едноутробни братя, наистина са били врагове разпорили са ти корема почти от горе до долу“. Когато чу това, се замисли: „Ами аз? Как ли съм реагирал?“ Не знаеше. В главата му се премятаха толкова много кървави сцени.
Спомни си, че беше попитал „А другите рани?“ и че жабешките очи на свещеника бяха почнали да се въртят като откачени. А отговорът му беше най-неочакваният от всички възможни:
– И те са ти испански спомен, синко! Мил спомен от твоите братя, които са те взели за турски пират.
Алехандро не помнеше как е получил и тези си рани. Помнеше единствено някакъв вик. Вик, който кънтеше в зидовете. Вик, който никога нямаше да изчезне от съзнанието му.
По лицето на Идрис Реис не трепна и мускулче.
– Иди в отсрещната сграда. Идвам след малко. Трябва да си поговорим.
Половин час по-късно Алехандро се изправи пред Реис. Известно време онзи го измерва само с поглед, без да продума. Седеше на диван с кръстосани крака. От лявата и дясната му страна имаше по още двамина. Никой от тях не го гледаше добронамерено. Не успя да долови кой от петимата е най-опасният.