Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Я почакай, Есма! Не сме си довършили още разговора. Как се сети точно сега за тази приказка? Дали са търсили майка ми, дали теб не са те търсили... Какво означава това? Няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш какво ти се случи на пазара!

Есма погледна най-напред ръчичката, която я стискаше здраво. Сетне вдигна глава и я погледна право в очите.

– Тогава – отговори тя с умислена физиономия – видях на пазара един възрастен човек.

– И?

– Този човек търсеше дъщеря си.

– Какво се е случило с нея? Изгубила ли се е?

– Не знам. Нямаше човек, когото да не попита дали не я е виждал.

Михримах се засмя:

– С ума си ли е този човек, Есма? От къде на къде търговците от пазара ще познават дъщеря му?

– Да бяхте видели, принцесо, с каква обич, с какъв копнеж говореше. Косите на момичето били руси като житни класове, очите – сини, като морето и небето.

Михримах не успя да скрие изненадата си.

– Руси като житни класове коси, сини като морето и небето очи, а?

Начаса очите на Есма се приковаха в косите и очите на господарката й.

– Приличала на вас – измънка под носа си. – Като че ли описваше Вас, нали?

Михримах кимна с глава и се усмихна. Но върху лицето й се появи замислено изражение.

Есма я забеляза и се опита да разведри господарката си с авторитетно изказаната мисъл:

– Разбира се, хората си приличат!

– Да не би да имаме близнак, дадъ? Да попитаме ли при първа възможност мама?

Тягостната атмосфера в стаята се разсея. Двете момичета скриха с длани устата си и се разсмяха колкото може по-тихо.

– Трудна задачка има твоят старец, Есма! – обади се Михримах. – Не се намира изгубен човек само по косата и очите.

– Има си и име! – Този път Есма ококори широко очи. – Момичето се казвало Дилруба. Какво красиво име, нали?

Михримах замръзна на място. Не знаеше какво да каже. Припомни си какво се случи преди месеци – изгарящото я желание да разгледа „Айя София“, на чийто външен вид се бе възхищавала неведнъж; молбите й към Есма ден след ден да избягат тайно от двореца и да отидат в джамията, нали е съвсем наблизо; най-накрая – изплъзването им от двореца, промъквайки се плътно до стените, облечени в чужди дрехи и с разтуптени сърца влизането й вътре, докато Есма я пазеше отвън; секването на дъха й пред хилядолетното великолепие и онзи плътен, затрогващ мъжки глас.

– Не може да бъде! – си каза още веднъж.

Дали онзи възрастен мъж, когото е видяла Есма, е бил той?

Мъжът, който извисяваше кубета в небесата?

Възрастният човек, чието име дори не знаеше, а и не се беше сетила да го попита.

Нима аз съм Дилруба, която той търси като своя дъщеря? Полазиха я тръпки. Обърка се още повече. „Не, драга!“ – възпротиви се тя на въпроса, който я загложди отвътре. Как е възможно!?

Лицето на господарката се удължи, тя просто потъна в мисли, а това съживи спомените и на Есма.