Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Като видя, че момичето се разколебава, отново настоя:

– Че е станало, станало е! Хайде, разказвай! Нещо те е притеснило! Казвай!

Есма надигна бавно глава и я погледна.

– Такова... – излезе от устата й някакъв звук.

Млъкна. Очите й срещнаха погледа на Михримах. Най-сетне отрони:

– Притесних се малко...

Михримах щеше да я попита защо, но нямаше тази възможност. Есма се присламчи до нея и я изпревари:

– Ех, моя красива принцесо! Робините нямат много ум в главите си. Не могат от дългото да направят късо. От правото не могат да направят криво. А и у вас, и в господаря ни, и в Хюрем ханъм ум колкото щеш! Четете големи-преголеми книги, а сякаш и това не ви стига, та чуждите езици…

– Есма! – прекъсна Михримах славославенията на момичето вече с явно раздразнение и нескрито нетърпение. – Какво те притесни?

– Преди всичко... нещо лично – наведе глава Есма със странна физиономия. И продължи да говори, без да поглежда господарката си в очите - И вашата майка е била отвлечена някога, нали?

– Да. Всеки го знае.

– Още като дете, нали? Малка била.

– На девет години.

След кратко колебание, Есма започна да пита:

– Родителите й не са ли я потърсили? Не са ли тръгнали след нея, не са ли проследили бандитите, които са я отвлекли? Не са ли питали ....... за нея? Просто са оставили дъщеря си ей така!?

Започнали като шепот, накрая думите й започнаха да се сипят в нормален, а после и на все по-висок тон.

Михримах се изуми. Дори за миг не можа да долови в гласа на момичето нещо като обида.

– Не знам... – промълви. – Сигурно са я търсили. Може ли да не са я търсили? Но мама казва, че там, в онези земи, дори птичка не прехвръква, дори керван не минавал. Имало снежни планини, буйни реки, гори, в които щом се навлезело, повече не можело да се излезе. Как ще я намерят?

Мъка помрачи още повече очите на гувернантката й и мислите на Михримах още повече се объркаха. Есма имаше такава физиономия, сякаш страда, защото дядото и бабата на принцесата не са потърсили отвлечената й майка. „Какво му става на това момиче?“ – запита се наум.

– Вероятно не са имали възможност да издирят мама. Защото разбойниците подпалили селото, изклали всички. След време мама отишла в селото си, но не намерила никого. Не останал дори един човек. И тя смята, че при този погром и майка й, и баща й са убити.

Внимателно погледна Есма в очите. В тях се редуваше колебанието дали да повярва или не. Сякаш ако повярваше, че баба й и дядо й са издирвали отвлечената си дъщеря, щеше да се натъжи, а ако повярваше, че не са я издирвали или не са могли, защото са ги убили, щеше да се успокои.

– А сега казвай, да видим! – още по-категорично настоя Михримах, Какво ти се случи на пазара по склона, че се присети за отвличането на нашата майка?

Момичето продължаваше да гледа разсеяно, все едно не беше чула какво й се говори! Най-сетне продума:

– Мен изобщо не ме потърсиха!

И Михримах долови как нещо я жегна дълбоко в душата.