Лилит: Змия в тревата

Вече бяха съвсем близо, завиха и тръгнаха по правата към моето опасно и все по-неуютно гнезденце на почти отвесния склон. Можех само мислено да ги подканям: „Не спирайте! Не спирайте!“ Но, както се знае, има си закон за всеобщата гадост и те спряха след три-четири метра. Трябваше просто да обърнат глави, за да видят моите впити, издрани пръсти.

— Ей, я виж! Идват! — посочи едната.

Ръката с изпънат показалец беше отвратително близо до очите ми.

— Да постоим тука, а?

„Не, не, изобщо не ви се, иска да оставате тук!“, примолих се с такава сила, че ако в природата изобщо съществуваше екстрасензорно общуване, двете жени трябваше непременно да ме чуят.

— И да убием още малко време, а? — измънка другата. — А, не. Що да не слезем? Тъкмо по-скоро ще се махнем от влагата.

Когато се отдалечиха от бордюра, аз си позволих да полюбопитствам докъде са се изкачили мъжете. Фенерът им вече беше само два завоя по-надолу, а и вардиянките сигурно щяха да ме осветят, когато минеха по отсечката под мен. Трябваше да избера много точно момента и да не вдигам никакъв шум. Проследих с поглед светлинката, изпреварила ги преди завоя към долната права отсечка. Беше на двайсетина метра.

Едва не провалих всичко, защото жените се показаха точно в мига, в който изпълзях с непосилния си товар върху пътеката. Замръзнах неподвижно, досущ като Тай.

— Чу ли нещо? — попита едната.

— Ъхъ — наежено промърмори другата. — Май беше точно пред нас. Хайде, по-кротко и да внимаваме!

Не прекалявайте с вниманието, пожелах им безмълвно. Бях принуден да се надигна и да продължа нагоре, преди стражите да са ме застигнали, ала сега най-малко от всичко на света ми се искаше да стана. Болките в гърба и врата ме изтезаваха, имах чувството, че съм си изтръгнал ръцете от раменете. Изстисках от себе си запасите енергия, които природата пази за краен случай, опитах да си помогна и с внушение, за да се отърва от преумората. Не беше трудно да потисна болевите си центрове, но облекчението се оказа твърде фалшиво. Мускулите, сухожилията и ставите ми бяха напрегнати до ръба на поносимото и не можех да се отърва от страданията си, като просто престана да ги забелязвам. Питах се колко ли остава до билото и дали ще успея да се довлека дотам. Не исках да си помисля какво ще се случи, ако се сблъскам с още един патрул по пътя. Закрачих тежко към гостоприемно подмамващата ме мъгла и изчезнах в нея.

Дори да имах сили, не бих могъл да вървя по-бързо, защото не виждах и на три метра пред себе си, докато вдишвах с мъка лепкавия влажен въздух. Все пак приех укрилата ме сивота като приятел и съюзник — единствения ми помощник в този побъркан свят.

Вече не се безпокоях за идващите след мен мъже. Като хора, налегнати от скуката, сигурно щяха да поспрат за няколко лафа с другата двойка. Така получавах скъпоценни минути преднина. А и фенерът нямаше да им свърши работа в мъглата, щяха да се туткат също като мен. Ако не се натъкнех на още някого и успеех да се прехвърля на отсрещния склон преди изгрев, вярвах, че ще им се изплъзна.