Лилит: Змия в тревата

Е, ако всички пътеки приличаха на първата, която намерих, поне не ми предстоеше трудно изкачване. Очевидно просеката бе предназначена за каруци — широка, равна и с множество плавни завои по склона. За съжаление виеше се на зигзаг нагоре и всеки патрул би имал чудесен обзор към вървящите под него. Това ме тревожеше. Все пак не бягах от обикновени преследвачи. На тези им стигаше да ме зърнат, за да ме повалят с поглед.

Но нямаше какво друго да правя — тръгнах по пътеката веднага и колкото се може по-бързо. Разчитах на щастливата случайност и на факта, че ме издирваха повече от денонощие. Накарах Тай да яхне гърба ми и се уверих, че няма да се пусне, докато не й кажа.

Бях изминал около четвърт от пътя до билото, когато отдолу чух гласове. Спрях и се заслушах внимателно, ала хората бяха далеч под мен и доколкото разбрах, вървяха пеша. Гласовете им едва-едва долитаха до моите уши, но пък и не бе необходимо да се чудя особено кой ли е тръгнал насам в този късен час.

Реших, че най-добрата тактика ще е да поддържам разстоянието и продължих нататък. Само няколко минути по-късно дочух и други гласове. Този път ми се стори, че си приказват две жени, докато ония, предишните, несъмнено бяха мъже. Осъзнах, че Артур е направил най-разумното за конкретната обстановка. Единият патрул слизаше по пътеката, другият го пресрещаше някъде по средата… и междувременно заклещваха всеки, попаднал помежду им.

Опитах се да преценя колко път оставаше до слизащата двойка. Беше почти непосилна задача. Можех само да се надявам, че са достатъчно далеч, за да успея да се добера до долните слоеве мъгла, която винаги закриваше небето над имението Зийс заради температурната инверсия, причинена от планинския пръстен. С падането на нощта мъглата се сгъстяваше и спускаше още по-надолу. Забързах към почти плътната сива пелена, може би на само още два завоя над мен. Без Тай щях да съм по-пъргав, но я възприемах като задължение, което бях си наложил сам. Реших твърдо, че ще се погрижа да се пробуди отново за живота. Ала краят на силите ми наближаваше и нейните четирийсетина килограма се отразяваха все по-зле на гърба и врата ми.

Само още един завой нагоре и щях да се скрия в мътилката… когато разбрах, че не ми е съдено да я достигна. Гласовете на жените се чуваха съвсем ясно, различавах дори размитото, призрачно сияние на жълтеникав фенер, явно носен от патрулиращите. Заоглеждах се за някакво скривалище, но пътеката бе изсечена в твърда скала, а отвъд външния й ръб имаше само въздух и дълго, протяжно падане в пропастта. Единствено нисичък бордюр предпазваше някоя подхлъзнала се каруца от полета надолу.

Нямах нито време, нито възможност да избирам — и бордюрчето щеше да ми свърши работа. Казах си кисело, че ей сега ще проверя дали тялото на Кал Тремон наистина го бива за нещо.