Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
Загубихме още двама, тъкмо когато доближихме дългия език от скрита в ледове вода, протегнал се навътре в сушата преди планината — един от мъжете също хлътна в дупка, а втората жена стъпи между две току-що пропукали се парчета лед, които неочаквано се събраха и я смазаха.
Оставахме деветима преди последното усилие. Поклатих глава и се озърнах към гнусотията зад гърбовете ни.
— Само като си помисля, че ще трябва да извървим и обратния път…
Още не бях изрекъл думите и ледът под краката ми поддаде. Сякаш паднах през гнил капак на мазе. Извиках и вдигнах ръце, за да се хвана за ръба, а нечии силни пръсти стиснаха китките ми и ме задърпаха нагоре. В този миг се бях примирил, че ей сега ще се удавя, но — слава Богу — успяха да ме изтеглят от дупката.
Съзнанието ми май се замъгли за доста дълго време, помня само как уплашената Чин се суетеше около мен, а Куорл и Зицтер й помагаха. Реех се в някаква мисловна безтегловност, докато моите микроби на Уордън се бореха с упорит враг — гибелния хипотермичен шок. Опомних се по тъмно в една от преносимите палатки, увит в няколко слоя кожи. Влезе угрижената Хоно, но се усмихна, щом ме видя буден.
— Добре дошъл отново сред живите!
Закашлях се и отвърнах хрипкаво:
— Благодаря. Колко дълго се бях отнесъл?
— Два-три часа. Бълнуваше и се мяташе, но според мен вече си се възстановил. Щом прескочи критичния период, до сутринта ще се оправиш.
— Непременно — уверих я. — Не искам да остана върху този коварен лед нито ден повече!
Тя кимна и посочи встрани от мен. Извих глава и зърнах дълбоко заспалата Чин.
— Момичето те спаси — тежко изрече нашата водачка. — За пръв път виждам някой да реагира толкова светкавично, когато не е застрашен собственият му живот. Хвана те за ръцете и се развика за помощ. Изцеди силите си докрай, но задържа главата ти над водата.
Нещо се надигна в съзнанието ми.
— А аз толкова упорито я съветвах да не идва…
— Много те обича. Убедена съм, че с радост би пожертвала себе си, за да те спаси. Тари, имаш рядък късмет. Трябва да се радваш!
Ами да, би трябвало да съм щастлив, горд и предоволен. Тогава защо ли се чувствах такъв скапаняк?!
Дотук беше, казах си, и този път не изпитвах никакви колебания. Извинете, копелета гадни, ама вече не работя за вас. Щом дойде времето за връщане, прибирам се в убежището, за да дочакам раждането на децата си. Дано да ги отгледаме заедно, пък може да си направим и още… Исках нов живот за всички нас. Анджи и Бура ме пуснаха да тръгна, защото ме обичаха. Чин дойде с мен, защото ме обичаше. А аз — себичният тъпанар, какво им дадох в замяна, освен някоя и друга порция сперма? За пръв път се взрях хубавичко в самия себе си и гледката никак не ми хареса. Същевременно почти болезнено осъзнах колко са ми нужни тези жени. Едва сега разбирах, че любовта не е нещо, в което само взимаш, взимаш, взимаш…
Вече не се смятах за единствено значим фактор в собствения си живот. Три други човешки същества станаха по-важни. Зарекох се да не забравям това нито за миг и се унесох отново в неспокоен сън.
Утрото беше неприятно. Относително по-топлият вятър бе докарал сиви облаци, имаше опасност да падне гъст сняг. И на Хоно не й харесваше изборът, пред който се озовахме, но вродената й практичност надделя.
— Или оставаме тук още един ден — рече тя спокойно, — или продължаваме към Зъбера въпреки всичко. Какво предпочитате?
Тайн обикновено не се изказваше първа, но сега взе решението вместо нас.
— Времето става неустойчиво, а е известно, че тук бурите могат да траят със седмици. Ако и сега се случи тъй, планината ще е нашето единствено спасение.
— Значи тръгваме веднага — отсече водачката.
Никой не се възпротиви, защото вече жадувахме да си отдъхнем поне за малко от тези мъки. Дочух дори искрено вярващите да мърморят, че не е зле до светите места да се стига по-лесничко…
Чин бързо долови промяната в мен. Струва ми се — успях да я убедя, че не ми се е замътила главата, защото съм се разминал на косъм със смъртта, а просто наистина съм разбрал заблудите си. Въпреки всичко ме измъчваше нетърпение да стигнем до свещената планина — нали и без това вече бяхме тук. Мислех си какви ли още опасности крие пътят… Всъщност чиста случайност е било, че някой изобщо бе успял да доближи Божествения зъбер. Идеално местенце за база на пришълците, а защо не и за цяло тяхно градче?