Златото на краля
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543650651
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Златото на краля». Краткое содержание книги:
— Би било добре да го знаем сега — каза той не особено дружелюбно.
Алатристе свали много бавно шапката си и прекара ръка през косата си. Сетне отново си я тури на главата. Начинът, по който гледаше другия, не оставаше никакви съмнения.
— Би било добре за кого?
Беше го произнесъл, като провлачваше думите, с едва чут глас. Говореше с любезен тон, който не би заблудил дори кърмаче. Още по-малко пък Галеона, който схвана посланието, отмести очи и повече нищо не каза. Ковчежникът Олмедийя се беше приближил малко към капитана и му прошушна няколко изречения на ухото. Господарят ми кимна.
— Остава още нещо важно, за което господинът току-що ми напомни… Никой, под никакъв предлог — Алатристе обхождаше със студените си като скреж очи присъстващите, — абсолютно никой няма да слиза в трюмовете на кораба, нито ще има вземане на лична плячка, никаква, абсолютно никаква.
Сангонера вдигна любопитно ръка.
— А ако някой от екипажа се навре там долу?
Галеона приглаждаше замислен мазната си коса, прибрана на опашка. Накрая изрече това, което всички мислеха.
— И какво толкова има в тая светая светих, което не трябва да се вижда?
— Това не е ваша работа. Всъщност то дори не ми влиза и на мен в работата. Надявам да не се налага да го напомням на никого от вас.
Другият се изсмя дебелашки.
— Да не е въпрос на живот и смърт?
Алатристе го изгледа втренчено.
— Точно така.
— Да му се не види, искате прекалено много — смелчагата се напери, издаде единия си крак напред, после прехвърли тежестта си на другия… — Честна дума, ваша милост знае кой съм аз и нека си припомни, че си няма работа с плахи хорица, които ще изтърпят подобни заплахи. Измежду мен и другарите ми, кой повече, кой по-малко…
— Не давам пет пари какво може да изтърпи или не може да изтърпи ваша милост — прекъсна го много хладно Алатристе. — Това е положението, всички сте предупредени и никой не може да се отмята.
— А ако на нас това сега не ни се нрави?
— Много гръмко ми звучи това множествено число — капитанът прекара два пръста по мустаците си и сетне посочи с жест боровата гора… — Колкото до единственото число на ваша милост, с голямо удоволствие можем да го обсъдим двамата в онази горичка.
Бабаитът призова мълчешком другарите си. Едни го гледаха с известно чувство на солидарност, други — не. От своя страна Бартоло Кагафуего с дебелата си свъсена вежда се беше изправил и се беше приближил със заканителен вид, за да подкрепи капитана. Аз самият протегнах ръка зад гърба си, опитвайки се да напипам камата. По-голямата част от мъжете извиха очи встрани, подсмиваха се скришом и гледаха как Алатристе докосва безизразно ръкохватката на шпагата. Никой не би възразил да присъства на една добра свада, в която капитанът да даде урок по фехтовка. Ония, които познаваха историята му, вече бяха имали случай да я разяснят на останалите. Тъй че Галеона с мерзкото си безочие и с прекомерно наперения си вид на голям главорез (не беше работа да се надуваш точно сред тия типове), не се радваше на добри чувства от страна на останалите.
— Друг път ще си поговорим — каза накрая грубиянът.
Беше мислил дълго, но не желаеше да се прости с физиономията си. Някои от братството направиха гримаси на разочарование или се подбутнаха с лакти. Жалко. Нямаше да има дуел в гората тази вечер.
— Ще си поговорим — отвърна сговорчиво Алатристе, — когато пожелаете.
Повече никой нищо не оспори, нито имаше опити да се предизвика разпра, нито по лицата им се изписваше намерение да го сторят. Всичко се успокои, Кагафуего отпусна свъсената си вежда и всеки се зае със задълженията си. Тогава забелязах, че Себастиан Копонс сваля ръката си от дръжката на пистолета.
Мухите жужаха и кацаха по лицата ни, когато подавахме предпазливо глави над гребена на огромната дюна. Пред нас плитчината на Санлукар беше прекрасно осветена от залязващото слънце. Между залива на Бонанса и вдадената суша на Чипиона, където Гуадалкивир се отваряше към морето на разстояние от около левга, устието на реката представляваше гора от окичени със знамена мачти и платна на платноходи, урки, тримачтови съдове, каравели, малки и големи, океански и каботажни кораби, пуснали котва сред пясъците или сновящи във всички посоки. Тази гледка продължаваше по целия бряг на изток, по посока на Рота и залива на Кадис. Някои чакаха прилива, за да се изкачат към Севиля, други разтоварваха стоките в помощни съдове или подготвяха корабите, за да отпътуват за Кадис, след като кралските чиновници се качат на борда и прегледат товара. На отсрещната страна можехме да видим процъфтяващия Санлукар, простиращ се на левия бряг, чиито нови къщи се спускаха досами водата, както и едновремешния анклав, опасан със зидове на хълма, където се издигаха кулите на замъка, дворецът на херцозите, катедралата и сградата на старата митница, благодарение на която толкова много хора се обогатяваха в дни като този. Окъпаният в злато от слънцето град, по чиято крайбрежна ивица нагъсто бяха подредени изтеглени на пясъка рибарски лодки, гъмжеше от хора, а между закотвените кораби постоянно сновяха платноходки.