Отдел Убийства: Илюзия за грях

Значи го дочака! Ненапразно загуби толкова време и усилия. Почти цяла седмица разиграваше театро, за да мине за голям специалист по възстановяването на паметта у травмираните деца, пиеше чай със сестрите, разправяше им любопитни случаи за мнемотехниката и ги учеше на най-лесните методи за запаметяване. Видът на тези осакатени деца, страдалческият поглед в очичките им не му даваха мира, когато се прибереше у дома. Сутрин ставаше с натежало сърце и беше готов да даде всичко само и само да не вижда отново тези малчугани, лежащи в корсети, в гипс, включени на системи. И въпреки това се обличаше и тръгваше. Защото имаше вероятност, макар и малка, че мъжът, който е убил Екатерина Венедиктовна Анисковец, монахинята сестра Марфа, медицинската сестра Аля Миркова, а може би и пропилата се певица Елена Романовска, та имаше вероятност този мъж да се появи в болницата, където лежат децата на Терехини. Той ги е посещавал в продължение на шест години след трагедията в семейството. И прекрасно разбира, че нито шестгодишният Павлик, нито Оля ще могат да разкажат нещо конкретно за него и да опишат външността му. Но виж, Наташа… Наташа Терехина представлява за него реална заплаха.

Без да извръща глава, Доценко впи очи в непознатия. Мъжът уверено крачеше към алеята, където беше Наташа. По някое време се обърна и улови погледа на Михаил. И макар че оперативникът полагаше всички усилия да изглежда като новоназначен лекар в болницата, който е тръгнал през парка, за да отиде от едно отделение в друго, като пътьом разсеяно разглежда посетителите, мъжът усети нещо нередно. Поспря се буквално за секунда, после се обърна и мина покрай него в посока към детското отделение. Доценко трябваше да вземе светкавично решение. Какво да прави? Да тръгне след него към отделението и да остави Наташа беззащитна? Но защо да я охранява, престъпникът е на няколко крачки пред него и той има неограничената възможност да се любува на гърба му. Ами ако има съучастници? Да извършиш три, дори четири убийства сам, без помощници, не е толкова лесно, както обикновено се пише по романите. Дойдох, видях и победих… Дрън-дрън! За да дойдеш веднъж, да видиш и да победиш (смятай — да убиеш), ти трябва преди това най-малкото десет пъти да си идвал и да си оглеждал кое как е, да си установил какъв е точно дневният режим на жертвата: кога става, кога и къде отива, кога се връща, кой я посещава, кой живее при нея. Да си преценил как и с какво най-лесно ще я убиеш. И така, докато обикаляш и душиш около нея като куче пред касапница, тя сама ще те забележи и запомни. Ако е с по-добродушен характер, жертвата наивно ще вземе да се приближи и ще те попита, абе защо така, мили човече, все ви срещам на пътя си? Да не сте нов наемател в нашия блок? Ах, не сте значи? Ми тогава ще рече, че се навъртате тук да ограбите някой апартамент, а? При това положение не е трудно да я излъжеш и да задоволиш любопитството й, но тя вече те е запомнила, а след половин час вече ще е раздрънкала за теб на всички съседи. Ако пък жертвата е с малко по, да го наречем, мръснишки характер, без всякакви предварителни разговори ще вдигне телефона и ще се обади в милицията. Убийствата на „чичо Саша“ бяха толкова чисти и прецизни, че със сигурност са били старателно подготвяни. Не може човек да извади такъв късмет четири пъти подред. Не може. Дори и да е роден под щастлива звезда, ако ще и под цяло съзвездие, пак не може в рамките на три седмици да извърши четири убийства без предварителна подготовка и всеки път да не остави никаква следа, и всеки път да мине незабелязан. „Чичо Саша“ трябва да има помощник, поне един, но непременно го има, така че, ако сега тръгне след него, Наташа ще остане сама, сестрата едва ли ще може да я защити в случай на опасност.