Безбожникът [bg]

— Защо не избяга? — попита Теламон. — Както преди?

Циклоп посочи към къщата.

— Онези, които изпрати след мен, са главорези, но докато ме водеха насам, си мислех, че не мога да се крия в сенките до края на живота си.

Той допи виното и запрехвърля чашата от ръка в ръка.

— Вярно е, бях тук, когато Парменион завзе Ефес преди две години. Цареше суматоха, знаеш как е. Влизаш през портите, заповядват ти да няма плячкосване, затова се отдаваш на жени и вино — той млъкна. — Леонид ми беше приятел по чашка. С него имаше петима души. Когато дойдох и почуках на вратата, ме посрещна като отдавна изгубен брат — той поклати глава. — Не ми харесва тази проклета къща. Никога не ми е харесвала. Трябва да дойдеш през нощта и ще разбереш какво имам предвид. Старият вратар не вярва, но тук витае някакъв дух, усеща се огромна мъка — нещо ужасно се е случило вътре. Не ни харесваха рисунките по стените — кентаври, които измъчват по ужасен начин различни хора. В голямата стая имаше олтар, Леонид накара да го разрушат. По него имаше петна от кръв, сякаш са го използвали за жертвоприношения. Стаите горе не са по-различни. Водил съм много битки, но Дома на Медуза е като прашна, тясна долина, населявана от демони, където нищо зелено не покълва и лешоядите кръжат над теб. Сънувах кошмари. Отначало Леонид ми се присмиваше. Знаеш какъв беше. Когато не беше на коня, пиеше или се забавляваше с някое момиче. Тази къща го промени. Започна да се интересува от историята й, да задава въпроси. Намери някакви документи в една ниша и посети някаква куртизанка — Циклоп облиза устните си.

— Арела?

— Да, май така се казваше — просякът почеса бузата си. — Била роднина на човека, притежавал къщата, но не искаше да има нищо общо с нея; казала му, че е обиталище на кръвопийци и демони. Леонид твърдеше, че това място го преследвало, че го обсебило — в него имало скрито съкровище и той беше решен да го притежава.

— И вие му повярвахте? — попита Касандра от мястото си върху един обрасъл с мъх камък.

— Да, червенокоске, повярвахме му. Претърсихме къщата, ровихме във всяка миша дупка, във всяко оплюто от мухите място. Той накара да изчистят рисунките от стените, да изронят мазилката. Държеше ни тук, защото не искаше да кажем на някого — Циклоп разпери ръце. — Най-накрая го открихме — зазидано в крайната стена на мазето. Голям сандък, дълъг около метър — той отпусна ръце. — Беше висок около петдесетина сантиметра, овързан и заключен. Никога не съм виждал подобен сандък. Разбихме капака и всички полудяха от радост — имаше цели торби монети, златни дарици, сребърни драхми от Гърция и Персия, малки кожени кесии с белоснежни перли, кюлчета, скъпоценни камъни — аметисти, рубини и изумруди. Тъкмо щяхме да празнуваме, когато един от лагерните вестоносци пристигна с гръм и трясък. Персийската войска напредвала към Ефес. Парменион не можеше да го удържи — трябваше да оставим всичко и да се оттеглим, за да бъдем извън града призори на следващия ден.