Съдбовният кораб [bg]

Ета подаде патерицата на капитана. Той я сграбчи и прекоси палубата с бързи крачки, за да се озове до Уинтроу. Внезапното стисване на рамото му бе хватката на живота, възпираща го от смъртта.

— Какво правиш, момче? — ядосано настоя Кенит. После се загледа с ужас покрай Уинтроу и гласът му се промени. — Господарю на рибите, какво си направил на кораба ми!

Уинтроу се обърна към фигурата. Вивачия се бе извърнала, за да насочи на свой ред погледа си към събиращата се на бака тълпа от обезпокоени моряци. Един мъж изпищя шумно, тъй като очите ѝ изведнъж грейнаха в зелено. Цветът им се завихри във водовъртеж, а в центъра се простираше чернота, по-тъмна от всяка нощ. Човечността напусна лицето ѝ. Черните ѝ коси, развяващи се на нощния вятър, приличаха повече на гнездо гърчещи се змии. Зъбите, които оголи към тях в пародия на усмивка, бяха твърде бели.

— Ако аз не мога да спечеля — устните дадоха глас на драконовите мисли, — тогава никой няма да го стори.

Тя бавно се извърна от тях. Ръцете ѝ се разпериха широко сякаш за да прегърне нощното море. Сетне ги отпусна бавно, за да хване корпуса на кораба зад нея.

Уинтроу! Уинтроу, помогни ми! Вивачия се молеше единствено наум; устата и гласът на фигурата вече не бяха под неин контрол. Умри с мен, примоли му се тя. И той за малко да го направи. За малко да я последва в бездната. Но в последния момент не можа.

— Искам да живея! — чу се да крещи към нощта. — Моля те, моля те, позволи ни да живеем! — За момент си помисли, че е успял да разколебае решимостта ѝ да умре.

Необичайна тишина последва думите му. Дори нощният вятър като че ли сдържаше дъха си. Уинтроу осъзна, че някъде моряк ломотеше детска молитва, но ушите му уловиха друг, по-тих звук. Беше пробягващ, крехък звук, като при пропукващ се по повърхността на езеро лед, когато се осмелиш да пристъпиш твърде навътре.

— Няма я. — Ета си пое дъх. — Вивачия я няма.

Така беше. Дори под слабата светлина на фенера промяната беше очевидна. Всякакъв цвят и подобие на живот се бяха оттекли от фигурата. Дървото на гърба и косата ѝ беше сиво като надгробен камък. Никакъв жизнен дъх не я размърдваше. Издяланите ѝ къдрици бяха застинали и неподвластни на докосването на вятъра. Кожата ѝ изглеждаше закоравяла като остаряваща ограда. Уинтроу я затърси със съзнанието си. Улови избледняваща следа от отчаянието ѝ, като чезнеща миризма във въздуха. После дори това изчезна, сякаш някаква непроницаема врата се бе затворила между тях.