700 метра под земята [bg]

Като се бореше за всеки милиметър, Мърсър продължи да се смъква мъчително бавно надолу. От устата му се стичаше слюнка, примесена с кръв. Вероятно си беше прехапал езика, но сега не му бе до това.

След около минута вятърът отслабна и той използва затишието, за да се премести вляво, към входа на пещерата. Толкова високо в планината бе малко вероятно да срещнат хищници — снежните леопарди отдавна бяха рядкост из тези планини, но имаше някои доста едри птици, обитаващи Хиндукуш, и Мърсър не би искал точно сега да се изправи срещу подобен екземпляр.

На няколко метра над и встрани от пещерата спря, извади от джоба си камъчета, които бе събрал горе, и ги метна към входа. Две-три се удариха в стената и отлетяха надолу, но останалите попаднаха вътре. Разчиташе да стреснат и изплашат някоя птица или животно, спотайващо се там.

Приключи спускането и се озова пред входа. Подът бе осеян с кости на дребни животинчета, гризачи и птици, любима храна на по-едрите летящи хищници. Имаше и птичи курешки, повечето засъхнали. В началото пещерата бе широка и висока, но малко по-навътре таванът се снижаваше и стените се приближаваха една към друга. Мърсър откопча карабинката и завърза въжето за един камък, почти толкова голям, колкото онзи горе.

Само на десетина крачки навътре вече се наложи да пълзи на четири крака и да осветява с фенера непрогледния мрак отпред. Нямаше нищо особено в геологичен аспект — стената бе от гранит, целия напукан. Уповавайки се на опита си, Мърсър спокойно можеше да заключи, че при повишената сеизмична активност в този район до няколко хиляди години пещерата ще се затвори напълно.

На още двайсет крачки навътре бе принуден да смъкне раницата и да я тика пред себе си, както правеха командосите. Тук нямаше никакви други следи освен от хищните птици. Върху пясъчния под имаше различни отпечатъци, но не и от човешки крака. Това не му се понрави и Мърсър започна да изпитва първите признаци на съмнение. Досега идеята, че Дилман е посещавал тази пещера, се основаваше само на предположения. Можеше да са на много мили от търсеното място. Все пак той продължи напред, усещайки как покривът се снижава сантиметър по сантиметър, а стените се доближават. Колкото и внимателно да пълзеше, вдигаше прах, който предизвика нов пристъп на мъчителна кашлица, ала този път обкръжаващата го скала само подсилваше усещането за задушаване и увеличаваше болката в гърдите му. Всяка кашлица сега отнемаше усилието на цялото му тяло и колкото и да се опитваше, той не успяваше да успокои дишането си. За миг се разтревожи, че паниката ще надвие разума и че ще изгуби контрол. Помъчи се да се овладее, започна да поема бавно и равномерно въздух, като се стараеше да не мисли за тоновете камък над него и за прашинките, проникващи през ноздрите му. Нито за киселия вкус на кръвта в устата му.

Букър и хората му бяха останали на открития склон над пещерата, в една страна, където властваха талибаните, и разчитаха на него да приключи по-бързо с тази мисия, за да могат да си тръгнат. Отново си пое дълбоко дъх, постара се да го задържи и да накара мускулите на диафрагмата да се отпуснат. Остана така, докато пред очите му не изникнаха тъмни кръгове. Стори му се, че фенерчето всеки миг ще изгасне и ще го запокити в непрогледния мрак на афганистанската пещера. Когато дробовете му се изпразниха, си пое още един, нормален дъх и този път вече нямаше спазми. Въздухът все още бе изпълнен с прах, който дразнеше лигавицата на носа му и чегърташе неприятно гърлото, но не проникваше достатъчно дълбоко, за да събуди наново конвулсии по цялото му тяло.