700 метра под земята [bg]

Мърсър се претърколи в пещерата. Задъхан, с бясно пулсиращо сърце, той бе получил такава адреналинова инжекция, че почти щеше да се разсмее на невероятното си спасение. Ако се беше забавил частица от секундата, сега щеше да е на дъното на клисурата.

Около него продължаваха да свистят и рикошират куршуми, някои се удряха в стените на пещерата и отлитаха навътре. Едва сега той се сети, че наличието на миномет говори за добре подготвена засада. Бяха го изчакали да се покаже от пещерата преди да започнат атаката. Само благодарение на бързата реакция на Сайкс и прикриващия огън на командосите бе успял да се добере до укритието си. Предполагаше, че командосите ще се изкачат нагоре, за да заемат по-добра позиция за отбрана, но големият брой нападатели подсказваше, че рано или късно ще трябва да се оттеглят.

А това означаваше, че ще остане сам. Афганистанците знаеха къде се крие. Тези планинци умееха да дебнат и чакат, ако е нужно дори с години. Мърсър си даваше сметка, че шансовете му да се спусне невредим долу са нулеви и че ако не намери бързо изход от положението, ще намери смъртта си в това забравено от всички място на планетата. Анусът на Земята — колко добре казано.

Сега вече наистина мразеше Майкъл Дилман.

Пропълзя навътре в пещерата, като изостави раницата си при входа. Постепенно звънтенето на блъскащите се в скалата куршуми утихна, спря и тътнежът на миномета. Талибаните, наркотрафикантите или каквито и да бяха нападателите, вероятно не виждаха цели, по които да се упражняват в стрелба. Той клекна и продължи да се придвижва напред, после, когато таванът се снижи, запълзя. Подмина мястото, където Дилман си бе ударил главата. Стомахът му отново се бе свил на топка. Виждаше като във фуния, затворен в сивкава тръба. При второто си преминаване през тунела обаче забеляза, че тук също са падали мълнии, защото по стените имаше черни дири, които се простираха навътре, към камерата на геода.

Този път успя да се добере до криптата по-бързо и се насочи право към рухналия участък, поддал след безброй години на сипещи се от небето мълнии. Отново усети ледения полъх на нахлуващия през отвора планински въздух.

Изкачването щеше да е трудно, но поне в началото имаше достатъчно място, за да може да се закрепва. Той се покатери върху купчината камъни, някои от които бяха с големината на автомобил, пресегна се и намери пипнешком една цепнатина, за която да се залови. Придърпа се нагоре и повдигна крака в търсене на опора. Подхлъзна се, увисна за момент и отново задрапа навътре в комина.

От време на време проходът, прокопан от безбройните удари на светкавиците, ставаше толкова извит и усукан, че трябваше да се върти в него, за да може да продължи. На други места коминът се стесняваше и Мърсър имаше чувството, че ще си изкълчи рамото от напъните да се промуши. Ако имаше поне нещо добро, това бе свежият въздух, колкото повече се изкачваше, и макар да не съдържаше допълнително кислород, все пак му даваше известни сили.