700 метра под земята [bg]

Само Ахмад и Сайкс имаха слушалки, а руският вертолет бе твърде шумен, за да разговарят с друго, освен с викове, така че Мърсър се приготви за двучасово пътуване над едни от най-незаселените райони, простиращи се чак до границата с Пакистан. Към места, за които все още можеше да се каже, че никога не са били окончателно завладявани.

В ума му внезапно изникна една фраза от Едуин Олдрин1, за Луната, която била „величествена пустош“. Същото можеше да се каже за Афганистан. Под тях нямаше почти нищо освен скали и долини, върхове и примитивни селца край ниви, които се състояха повече от чакъл, отколкото плодородна почва. Беше твърде ранна пролет, за да има цъфнали дървета, и пейзажът бе като килим от различни земни тонове, които се преливаха и смесваха в еднообразна мозайка, простираща се чак до сребристите планини в далечината. Колкото и опитен пътешественик да бе, Мърсър не намираше в себе си сили да хареса тази сурова и безпощадна земя.

Вертолетът продължаваше да се носи с оглушително боботене. Двама от хората на Сайкс бяха заспали, или поне очите им бяха затворени. Трети оглеждаше земята отдясно, докато самият Букър на лявата седалка се озърташе за подозрителни движения долу. Бяха на достатъчна височина и летяха достатъчно бързо, за да се опасяват от РПГ, а талибаните не разполагаха с изобилие от ракети „Стингър“, за да обстрелват всеки прелитащ вертолет, но годините, прекарани в различни бойни зони, го бяха научили да е предпазлив.

Докато се издигаха все по-високо в планината, Мърсър продължаваше да се налива с течности. Височинната болест не беше шега. Никога досега не бе страдал от нея, но му предстояха доста сериозни усилия през следващите дванайсет часа, при това без нужната аклиматизация. Като предпазна мярка глътна и няколко тиленола: знаеше, че главоболието е един от първите симптоми. Сънливко, снайперистът, го видя да гълта таблетките и одобри действията му с вдигнат палец. Мърсър отвърна със същия жест и наемникът кимна, после намести шапката по-ниско над очите си.

След около час и половина Мърсър усети, че Букър го тупа по рамото. Завъртя се върху тясната седалка и пъхна глава в пилотската кабина.

— Какво има?

— Наближаваме мястото с твоите координати — извика Букър над рева на двигателите. — Мислех, че искаш да огледаш.

Мърсър кимна, преизпълнен с опасения. Тази мисия му се бе сторила опасна още от мига, в който Шърман Смитсън му бе продиктувал координатите за мястото, където Майкъл Дилман твърдял, че е намерил мостра 681. Рискът се коренеше в това, че Дилман би могъл да описва място на десетки, дори стотици мили от целта. Тъй като образците бяха открити много преди създаването на модерните навигационни средства като джипиес, Дилман най-вероятно бе работил със секстант и с хронометър, който можеше да не е бил сверяван седмици или месеци, и бе трябвало да предполага и дори да гадае за някои други важни за определяне на местонахождението фактори.