Рубинения кръг [bg]

— Ейдриън? — повика ме Лана. — Добре ли си?

Отворих очи.

— Използвай химикала. Тя би пожелала така.

Лана повдигна недоумяващо вежди, но аз не се впуснах в подробности. Не можех да й кажа, че Олив не би искала да рискува тялото й да бъде изпратено в погребално бюро или да бъде върнато на семейство й и близките й да разберат, че е родила, и да започнат да задават въпроси. Олив бе умряла, за да запази в тайна съществуването на Деклан. Това беше друга ужасна част от това наследство.

— Добре — рече Лана. — И ще спазя думата си — ще запазя случилото се в тайна. Хората ми също. Ще се погрижа нищо да не се разчуе. Всички в тази комуна знаят как да пазят тайна.

— Благодаря ти. За всичко. — Понечих да се обърна, но тя ме улови за ръката.

— О, какво да кажа на чичо ти? Той питаше за теб.

Чичо ми беше последният човек, с когото бих искал да разговарям — особено след като бях сигурен, че той не умее да пази тайни. Не исках да ме разпитва за Олив или за сина й.

— Не му казвай нищо — рекох аз. — Само, че съм заминал.

Поредният дълъг ден в път се усложняваше още повече от присъствието на новородено, което трябваше да се храни на всеки два часа. Не можахме да излетим от Хоутън, затова Дмитрий ни закара до Минеаполис — с чести спирки по пътя — където за кратко отдъхнахме на аерогарата, преди да хванем последния полет за Лос Анджелис. През цялото време двамата със Сидни деляхме вниманието си между грижите за Деклан и разговори с нашите хора в Палм Спрингс. Уверих се, че Нийл вече е там, съгласно по-раншната ни договорка, но не му казах нищо за случващото се, нито за Олив или за Деклан. И докато не говорех с него, трябваше да държа Роуз и Дмитрий в неведение, колкото и това да не ми се нравеше. Просто чувствах, че те не бива да узнаят истината преди Нийл.

— Първото ли ви е?

— Ъ?

Самолетът ни се снижаваше, за да кацне на летището в Лос Анджелис и аз се опитвах да люлея мрънкащия Деклан — доста трудна задача, след като си закопчан с предпазен колан. Поради липсата на истински детски играчки, Сидни се опитваше да го отвлича, размахвайки връзката си с ключове пред личицето му, макар да бе заявила, че някъде била чела, че новородените всъщност не можели да виждат много надалече. Въпросът бе зададен от дребна възрастна дама, която седеше на отсрещната редица. Тя кимна към Деклан.

— Първото ви дете — поясни.

Със Сидни се спогледахме, не съвсем сигурни как да отговорим.

— Ъ, да — промърморих накрая.

Възрастната дама засия.

— Така си и помислих. И двамата сте толкова грижливи! Така загрижени. Но не се тревожете. Не е толкова трудно, колкото си мислите. Ще свикнете. Изглеждате създадени да бъдете родители. Обзалагам се, че ще имате поне десетина! — изкиска се тя под носа си, докато колелата на самолета докосваха пистата.