Рубинения кръг [bg]

Но най-важно за нас беше желанието на майка ми да поеме грижата за нощните хранения на Деклан. Отчасти заради това, че все още беше по нощното разписание от кралския двор. Но освен това тя виждаше колко сме изтощени всички ние, а да се будим на всеки два часа, вероятно не бе най-доброто за нас, особено ако искахме утре да сме бодри и готови за евентуална среща с Алисия. В крайна сметка главната й цел с този извратен „лов на боклук“ беше да изтощи Сидни физически и психически.

— Надявам се, че ще я намерим — рече Сидни, когато същата нощ си легна в леглото до мен. — Можеш ли да си представиш? Всичко това може да е приключило утре по това време. Намираме Алисия. Намираме Джил. Всичко се връща към нормалното — е, поне към това, което се смята нормално за нас.

Плъзнах се в леглото, наслаждавайки се на разкоша да се изтегна в цял ръст, след като последната ми дрямка беше в тясната седалка на самолета. Освен това ме опияняваше близостта на Сидни — за разнообразие в относително уединение. Къщата на Кларънс беше толкова голяма, че нашата стая за гости бе изолирана в този коридор, за разлика от малките стаи в апартамента ни в сградата за гости в кралския двор. Сидни, облечена в шорти и горнище, се сгуши щастливо до мен. Най-сетне миг на спокойствие с нея.

— Ейдриън — подхвана тя, — трябва да поговорим за това, което се случи в комуната.

Ръката ми, която я прегръщаше, застина.

— Там се случиха много неща.

— Зная, зная и очевидно в момента се справяме с най-важната част от всичко — Деклан. Но ние трябва да поговорим за това, което ти направи — лечението.

Тя те обвинява! — изсъска леля Татяна. — Тя те обвинява за смъртта на Олив!

— Ти смяташ, че съм отговорен за смъртта на Олив? — настойчиво попитах.

— Какво? — попита Сидни. — Не. Не. Разбира се, че не. Ейдриън… ти не се обвиняваш, нали? Стригоят е виновен. Ти нищо не можеше да направиш.

— Тогава защо ми натякваш за лечението? — пожелах да узная.

Тя въздъхна.

— Тревожа се, че това те изтощи прекалено много. Ти каза, че ще ограничиш използването на духа. Че така ще е по-добре.

— Всъщност — продължих — дори не си спомням да съм го казал. Мисля, че ти го реши и ме застави да го приема.

Добронамереният й тон внезапно се вледени.

— Заставила съм те? Ейдриън, аз се опитвам да ти помогна. Ти чу какво се е случило с Нина, след като е използвала толкова много от магията на духа. Не искам и ти като нея да изпаднеш в кома!

— Аз не използвам толкова много магия — парирах.