Рубинения кръг [bg]

— Знаеш, че не нужно да питаш.

Целунах я по темето.

— Ще ни е нужна още помощ.

Дадох знак на Роуз и Дмитрий да дойдат при нас и те мигом се приближиха.

Роуз преглътна мъчително, а тъмните й очи блестяха от сълзи.

— Ейдриън, толкова съжалявам. Но никой не можеше нищо да направи.

Хм — изсумтя леля Татяна, — ти можеше да направиш нещо, ако не беше толкова нехаен и разточителен с духа.

— Сега не е време за това — заявих припряно. — Нуждая се от помощта ви. Какво ще стане с Деклан сега? Ти знаеш какво се прави в такива случаи в подобни места, Дмитрий. Какъв е обичаят, когато майката умре? Трябва да зная дали можем да го вземем.

— Кой е Деклан? — учуди се Роуз.

Кимнах към бебето в ръцете ми, все още загърнато в нечие сако.

Трудно беше да се отгатне нещо по лицето на Дмитрий.

— Ако семейството на Олив живееше тук, в лагера, щяха да им го дадат. Сигурен съм, че бихме могли да се свържем със семейството й извън лагера, с тези, които са останали от близките й. Има една традиция…

— Да? — подканих го аз.

Той се вгледа неуверено в бебето, преди да продължи.

— Дампирите имат една стара традиция, особено сред тези, които живеят в опасни места, при несигурни условия. Този, на когото майката даде първо бебето си, става негов настойник. Както казах, обичаят е много стар, но предполагам, че точно заради това Олив толкова настояваше да те види и защо Лана все още не го е взела от теб. Сигурен съм, че веднага щом й кажеш…

— Не — прекъснах го аз. — Това е идеално.

— Ти… искаш да вземеш това бебе? — попита Роуз, без да си дава труда да скрие колко невероятна й се струваше идеята.

— Искам да отведа бебето от тук — поясних. — Искам колкото се може по-малко хора да знаят за него. Както и за това, че аз съм го взел. — Замислих се за Лана и за двамата дампирски воини, които бяха свидетели на случилото се. Не бях сигурен дали някой друг не е присъствал, когато са намерили Олив. — Може ли поговориш с Лана? Да й кажеш, че ще занесем бебето при близките на Олив, но не искаме да се разчува за това? И да й кажеш също да не споменава за моето участие. Ако не се вдигне много шум около тази история, повечето от хората тук ще предположат, че ще го дадем на най-близкия й родственик. Но аз предпочитам колкото може по-скоро да забравят за него. Не искам някой да го види или да се замисли прекалено много за него.

Както можеше да се очаква, Роуз и Дмитрий се спогледаха недоумяващо.

— Ейдриън, какво става? — попита Дмитрий.

Поклатих глава.

— Не мога да ти кажа. Не още. Но повярвай ми — животът на това бебе може би зависи от това, което ще направим сега. Ще ни помогнеш ли?

За тях това беше сериозен аргумент, за да го отхвърлят — освен това не беше лъжа. Защото, докато вървяхме обратно към комуната, силата ми постепенно започваше да се възвръща. И всеки път, когато погледнех аурата на Деклан — много прецизно, почти на клетъчно ниво — виждах, че тя е пропита с духа. Едва ли някой друг щеше да го забележи, освен ако не се вгледаше съзнателно.